"Шестото клеймо" - Дан Браун

Кьолер се взираше в анихилационната камера, поразен от зрелището, което току-що беше наблюдавал. Робърт Лангдън стоеше до него още по-смаян.

— Искам да видя баща си — настоя Витория. — Аз ти показах лабораторията. Сега искам да видя баща си.

Директорът бавно се обърна, очевидно без да я е чул.

— Защо толкова дълго чакахте, Витория? С баща си трябваше веднага да ми съобщите за това откритие.

Тя го зяпна. „Колко основания ти трябват?“

— По-късно можем да спорим за това, Макс. Сега искам да видя баща си.

— Знаеш ли какво означава тази технология?

— Естествено — рязко отвърна Витория. — Печалби за ЦЕРН. Огромни. Сега искам…

— Затова ли сте я пазили в тайна? — прекъсна я Кьолер. — Защото сте се страхували, че с борда ще гласуваме да я лицензираме?

— Тя трябва да се лицензира — заяви младата жена, макар да съзнаваше, че директорът я въвлича в спор. — Антиматерията е важна технология. Но е и опасна. С баща ми се нуждаехме от време, за да усъвършенстваме процедурите и да ги направим безопасни.

— С други думи, не сте вярвали, че бордът на директорите ще постави благоразумната наука пред финансовата алчност.

Витория се изненада от бездушието му.

— Имаше и други съображения — отвърна тя. — Баща ми имаше нужда от време, за да представи антиматерията в нужната светлина.

— Какво значи това?

„А ти какво си мислиш, че значи?“

— Материя от енергия? От нищо нещо? Това е практическо доказателство, че разказът на Битие е научно правдоподобен.

— Значи не е искал религиозните аспекти на неговото откритие да останат незабелязани при неговата комерсиализация, така ли?

— В известен смисъл.

— А ти?

По ирония на съдбата съображенията на Витория бяха тъкмо обратните. Комерсиализацията имаше огромно значение за успеха на всеки нов източник на енергия. Въпреки че антиматерията притежаваше поразителен потенциал като ефикасна и екологично чиста технология, ако бъдеше разкрита преждевременно, съществуваше риск да се опорочи от политически и рекламни провали, подобно на ядрената и слънчевата енергия. Ядрената беше разпространена преди да е станала безопасна и имаше злополуки. Слънчевата бе разпространена преди да е станала ефикасна и хората бяха изгубили пари. И двете технологии имаха лоша слава и не бяха реализирали възможностите си.

— Моите интереси не бяха толкова възвишени, колкото помиряването на науката и религията.

— Екологията — уверено предположи Кьолер.

— Неограничена енергия. Край на изчерпването на естествените горива. Никакво замърсяване. Никаква радиация. Антиматерията може да спаси планетата.

— Или да я унищожи — подхвърли директорът. — В зависимост от това кой и за какво я използва. — Витория усети излъчващия се от сакатия физик студ. — Още кой знаеше за това? — попита той.

— Никой. Нали ти казах.

— Тогава защо смяташ, че са убили баща ти?

Мускулите й се напрегнаха.

— Нямам представа. Той имаше врагове в ЦЕРН, известно ти е, но не може да е нещо, свързано с антиматерията. Бяхме се заклели още няколко месеца да я запазим в тайна, докато не бъдем готови.

— Напълно ли си убедена, че баща ти е изпълнил обещанието си?

Витория започна да се ядосва.

— Баща ми е пазил и по-сериозни тайни!

— А ти на никого ли не си казвала?

— Не съм, разбира се!

Кьолер въздъхна и се замисли, сякаш грижливо подбираше следващите си думи.

— Да речем, че някой все пак е открил. Да речем и че някой е проникнал в тази лаборатория. Според теб какво са търсили? Баща ти държеше ли свои бележки тук долу? Документация за проучванията си?

— Проявих достатъчно търпение, Макс. Сега искам да ми отговориш на някои въпроси. Постоянно споменаваш за влизане с взлом, но сам видя сканирането на ретината. Баща ми внимаваше за секретността и сигурността.

— Потърпи още малко — изсумтя Кьолер и младата жена се сепна. — Какво би могло да липсва?

— Нямам представа. — Витория гневно се огледа. Освен взривения, всички образци антиматерия бяха налице. Работното място на баща й изглеждаше както обикновено. — Никой не е влизал — заяви тя. — Тук горе всичко си е наред.

Кьолер се изненада.

— Тук горе ли?

Витория го бе казала инстинктивно.

— Да, в горната лаборатория.

— Използвали ли сте долната?

— За склад.

Кьолер отново се закашля и насочи количката си към нея.

— Използвали сте камерата за опасни материали? Какво сте пазили там?

Витория губеше търпение.

— Антиматерия.

Директорът се приповдигна на ръце.

— Значи има още образци? Защо не ми каза, по дяволите?

— Само един образец — поправи го Витория. — Един-единствен. И няма никакви проблеми. Никой не може да…

— Само един ли? — поколеба се Кьолер. — Защо не е тук горе?

— Баща ми искаше да е под материковата скала. За всеки случай. Той е по-голям от другите.

Уплахата, която се изписа на лицата на Кьолер и Лангдън, не убягна на Витория. Сакатият физик отново приближи количката си към нея.

— Създали сте образец, по-голям от петстотин нанограма, така ли?

— Наложи се — защити се Витория. — Трябваше да докажем, че спокойно можем да преминем прага инвестиция/добив. — Проблемът с новите източници на енергия, знаеше тя, винаги се изразяваше в съотношението между парите, които трябваше да се изразходват за добива на горивото. Построяването на петролна сонда за добив на един барел нефт е губещо предприятие. Ако същата тази сонда обаче с минимални допълнителни разходи добие милиони барели, собственикът й ще спечели. Същото бе с антиматерията. Мощните електромагнити, необходими за създаването на мъничък образец антиматерия, изразходваха повече енергия, отколкото съдържаше тя. За да се докаже, че антиматерията е ефикасна и доходна технология, трябваше да се създадат по-големи образци.

Въпреки че Леонардо Ветра се бе колебал да го направи, Витория беше настояла, аргументирайки се с това, че за да възприеме някой антиматерията сериозно, те двамата трябва да докажат две неща. Първо, че могат да се произвеждат количества, оправдаващи разходите. И второ, че образците безопасно могат да се съхраняват. Накрая бе спечелила и баща й беше отстъпил. Но не и без да установи някои твърди правила относно секретността и достъпа до образеца. Антиматерията се съхраняваше в камерата за опасни материали — малка пещера в гранита на двадесет метра под лабораторията. Пазеха съществуването й в тайна. И само двамата имаха достъп до нея.

— Витория? — с напрегнат глас я повика Кьолер. — Колко голям образец сте създали с баща си?

Тя изпита кисело удоволствие. Знаеше, че количеството ще смае дори великия Максимилиан Кьолер. Представи си антиматерията в подземната камера. Невероятна гледка. Увиснала в капана, видима с просто око, танцуваща сфера антиматерия. Това не бе някаква микроскопична прашинка. Това беше капка, голяма колкото сачма.

Младата дълбоко си пое дъх.

— Четвърт грам.

Кръвта окончателно напусна лицето на Кьолер.

— Какво! — Той избухна в пристъп на кашлица. — Четвърт грам! Това е равно… почти на пет килотона!

„Килотон.“ Витория мразеше тази дума. С баща й никога не я използваха. Един килотон се равняваше на хиляда метрични тона тротил. Килотоновете бяха за оръжията. Полезен товар. Унищожителна мощ. С баща й говореха за електронни волтове и джаули — конструктивна енергия.

— Толкова антиматерия буквално може да ликвидира всичко в радиус от осемстотин метра! — възкликна Кьолер.

— Да, ако я анихилирате наведнъж, което няма да направи никой — отбеляза Витория.

— Освен някой, който не познава свойствата й. Ами ако вашата батерия се повреди! — Кьрлер вече се насочваше към асансьора.

— Тъкмо затова баща ми я пази в камерата за опасни материали при резервна електрическа система и засилени мерки за охрана.

Кьолер обнадеждено се обърна.

— Взели сте допълнителни мерки за охрана, така ли?

— Да. Също сканиране на ретината.

Той изрече само две думи.

— Долу. Бързо.

Товарният асансьор падаше като камък.

Още двадесет метра под земята.

Докато асансьорът се спускаше, Витория усещаше страха на двамата мъже. Обикновено безизразното лице на Кьолер беше напрегнато. „Знам, че образецът е огромен — помисли си тя, — но предпазните мерки, които взехме…“

Стигнаха дъното на шахтата.

Вратата се отвори и Витория ги поведе по слабо осветения коридор. В дъното му имаше грамадна стоманена врата. Камерата за опасни материали. Устройството за сканиране на ретината до вратата бе същото като в лабораторията. Тя внимателно доближи окото си към обектива.

Отдръпна се. Нещо не беше наред. Иначе безукорно чистият обектив бе изцапан… с нещо, което приличаше на… кръв? Смутена, Витория се обърна към двамата мъже, но погледът й срещна пребледнели като восък лица. Погледите им бяха вперени в пода.

Младата жена ги проследи.

— Не! — извика Лангдън и посегна да я хване. Ала закъсня.

Погледът на Витория попадна върху предмета на пода. Беше й абсолютно чужд и в същото време безкрайно познат.

Трябваше й само миг.

После се олюля от ужас. Захвърлена като боклук, от пода я гледаше очна ябълка. Навсякъде щеше да познае точно този оттенък на кафявото.

Когато началникът му се надвеси над рамото му и впери поглед в редицата монитори, техникът от охраната затаи дъх. Изтече цяла минута.

Мълчанието на началника му трябваше да се очаква. Той беше човек на стриктната дисциплина. Не се бе издигнал до началник на една от най-елитните охранителни сили в света с празни приказки.

Но за какво мислеше?

Предметът, който наблюдаваха на монитора, представляваше някаква кутия — кутия с прозрачни стени. Дотук беше лесно. Трудно бе останалото.

Сякаш с помощта на някакъв специален ефект, в контейнера висеше капчица металическа течност. Капчицата се появяваше и изчезваше на червената светлина на мигащия дисплей, който решително отброяваше оставащото време и караше техника да настръхва.

— Бихте ли усилили контраста? — Гласът на началника му го стресна.

Техникът изпълни инструкцията и образът стана малко по-светъл. Началникът се наведе напред и примижа, за да види по-добре нещо, което току-що се беше появило в основата на контейнера.

Техникът проследи погледа му. Макар и едва забележимо, до дисплея бе отпечатано съкращение. Четири главни букви, които се виждаха на мигащата светлина.

— Останете тук — нареди началникът. — Запазете случая в тайна. Аз ще се заема с този проблем.

Глава 25

Камерата за опасни материали. Петдесет метра под земята.


Витория Ветра се олюля и едва не падна върху скенера. Усети, че американецът се втурва да й помогне и я подхваща. От пода в краката й я гледаше бащиното й око. Дробовете й останаха без въздух. „Извадили са му окото!“ Светът около нея се завъртя. Кьолер се приближи и й каза нещо. Лангдън я поведе. Младата жена като насън погледна в обектива на скенера. Механизмът сигнализира.

Вратата с плъзгане се отвори.

Макар все още да виждаше пред себе си окото на баща си, вътре я очакваше още по-голям ужас. Когато отправи замъгления си поглед към помещението, се потвърди следващата страница от кошмара. Зареждащият стълб беше празен.

Кутията я нямаше. Бяха извадили окото на баща й, за да я откраднат. Смисълът на това откритие я връхлетя прекалено бързо, за да го разбере изцяло. Всичко бе дало обратни резултати. Бяха откраднали образеца, който трябваше да докаже, че антиматерията е безопасен и сигурен източник на енергията. Ала никой не знаеше, че такъв образец изобщо съществува! Истината обаче не можеше да се отрече. Някой бе открил. Витория нямаше представа кой. Дори Кьолер, за когото твърдяха, че знаел всичко в ЦЕРН, очевидно не беше подозирал за проекта.

Баща й бе мъртъв. Убит заради своя гений.

Сърцето й се късаше от мъка, но внезапно я обзе ново чувство. Много по-страшно. Смазващо. Пронизващо. Угризение. Неовладяемо, безмилостно угризение. Витория знаеше, че тъкмо тя бе убедила баща си да създаде образеца. Въпреки възраженията му. И заради това го бяха убили.

„Четвърт грам…“

Като всяка нова технология — огъня, барута, двигателя с вътрешно горене — ако попаднеше в лоши ръце, антиматерията можеше да е смъртоносна. Невероятно смъртоносна. Тя беше гибелно оръжие. Могъщо и непобедимо. Свалена от зареждащата платформа в ЦЕРН, кутията безпощадно щеше да отброява оставащото време. Влак беглец.

И когато времето изтечеше…

Ослепителна светлина. Гръмовен рев. Мигновено изпепеляване. Само проблясък… и празен кратер. Голям празен кратер.

Мисълта, че кроткият гений на баща й може да бъде използван като средство за унищожение, бе като отрова в кръвта й. Антиматерията представляваше идеалното терористично оръжие. Тя нямаше метални части, които да се регистрират с детектори, не можеше да се надуши от кучета, нямаше детонатор, който да се обезвреди, ако властите открият кутията. Броенето беше започнало…







Лангдън не знаеше какво друго да направи. Извади носната си кърпичка и покри с нея очната ябълка на Леонардо Ветра. Витория стоеше на прага на празната камера за опасни материали и изражението й разкриваше смесица от скръб и паника. Професорът отново инстинктивно се приближи към нея, ала Кьолер се намеси.

— Господин Лангдън? — Лицето на директора беше безизразно. Той му даде знак да се отдръпнат настрани, така че Витория да не ги чува. Лангдън неохотно го последва и я остави сама да се справи с чувствата си. — Вие сте специалистът — напрегнато прошепна сакатият физик. — Искам да знам какво възнамеряват да правят с антиматерията ония проклети илюминати.

Лангдън се опита да се съсредоточи. Въпреки безумието около него първата му реакция бе логична. Научно отхвърляне. Директорът пак правеше предположения. Невероятни предположения.

— Илюминатите не съществуват, господин Кьолер. Продължавам да го твърдя. Това престъпление може да е всякакво — може дори друг служител на ЦЕРН да е узнал за откритието на господин Ветра и да е решил, че проектът е прекалено опасен.

Кьолер се смая.

— Смятате, че е престъпление, извършено от съвест, така ли, господин Лангдън? Абсурд. Убиецът е искал само едно — образеца антиматерия. И несъмнено възнамерява да го използва.

— Искате да кажете, че е терорист?

— Явно.

— Но илюминатите не са били терористи.

— Кажете го на Леонардо Ветра.

В думите на директора имаше истина. Леонардо Ветра наистина бе жигосан със символа на илюминатите. Откъде се беше появил той? Свещеният знак прекалено трудно можеше да се фалшифицира, за да бъдат отклонени подозренията. Трябваше да има друго обяснение.

Лангдън отново се насили да анализира неправдоподобното. „Ако илюминатите още съществуват и са откраднали антиматерията, какви може да са намеренията им? Каква може да е целта им?“ Той веднага си отговори. И също толкова бързо отхвърли отговора. Наистина, братството имаше очевиден враг, но широкомащабната терористична атака срещу този враг не бе възможна. Нямаше да е типично. Да, илюминатите бяха убивали хора, но отделни личности, грижливо избрани цели. Масовото унищожение не беше присъщо за тях. Лангдън се замисли. Но пък в това щеше да има някакво величествено красноречие — антиматерията, най-великото научно откритие, използвано за унищожаването…

Професорът отказа да приеме тази абсурдна идея.

— Има друго логично обяснение освен тероризма — внезапно каза той.

Кьолер се вторачи в него и зачака.

Лангдън се опита да развие мисълта си. Илюминатите винаги бяха оказвали огромно влияние с финансови средства. Те контролираха банките. Притежаваха милиарди в злато. Говореше се, че дори притежавали най-скъпия диамант на света.

— Пари — каза Лангдън. — Антиматерията може да е била открадната заради пари.

На лицето на директора се изписа скептично изражение.

— Заради пари ли? Къде можете да продадете капка антиматерия?

— Не образеца — настоя професорът. — Технологията. Тя трябва да струва луди пари. Някой може да е откраднал образеца, за да го анализира.

— Промишлен шпионаж? Но батерията на кутията ще се изтощи след едно денонощие. Изследователите ще се самовзривят преди изобщо да научат нещо.

— Може да я заредят преди да избухне. Може да направят зареждащ подиум като тези тук в ЦЕРН.

— За двайсет и четири часа ли? — възрази Кьолер. — Даже да са откраднали плановете, за построяването на такова устройство са нужни месеци, а не часове!

— Той е прав — разнесе се тихият глас на Витория.

Двамата мъже се обърнаха. Тя се приближаваше към тях с неуверени крачки.

— Той е прав. Никой не може да построи зареждащо устройство навреме. Само интерфейсът ще отнеме седмици. Филтри за енергиен поток, сервобобини, специални сплави за насочване на енергията, всичко калибрирано спрямо специфичните локални условия.

Лангдън се намръщи. Аргументът бе основателен. Капанът за антиматерия не можеше просто да се включи в обикновен контакт. Напускайки ЦЕРН, кутията се беше отправила на еднопосочно, двадесет и четири часово пътуване към небитието.

Което водеше до едно-единствено, извънредно смущаващо заключение.

— Трябва да се обадим в Интерпол — каза Витория. Дори самата тя усещаше, че гласът й звучи далечно. — Трябва да се свържем със съответните власти. Веднага.

Кьолер поклати глава.

— Категорично не.

Думите му я слисаха.

— He ли? Какво искаш да кажеш?

— Двамата с баща ти сте ме поставили в изключително трудно положение.

— Имаме нужда от помощ, Макс. Трябва да намерим капана и да го върнем тук преди някой да пострада. Длъжни сме!

— Длъжни сме да разсъждаваме — с леден глас възрази Кьолер. — Ситуацията може да има страшно сериозни последици за ЦЕРН.

— Страх те е за репутацията на ЦЕРН, така ли? Знаеш ли какви щети може да нанесе този контейнер в градски район? Радиусът на взрива му е осемстотин метра!

— Струва ми се, че с баща си трябваше да помислите за това преди да създадете образеца.

Витория се почувства като пронизана с нож.

— Но… ние взехме всички предпазни мерки.

— Явно не са били достатъчни.

— Но никой не знаеше за антиматерията. — Естествено, тя разбираше, че аргументът й е абсурден. Някой бе знаел. Някой беше научил.

Младата жена не бе казвала на никого. Оставаха само две възможности. Или баща й се беше доверил на някого, без да й каже, което бе глупаво, тъй като тъкмо баща й беше държал да се закълнат, че ще запазят проучванията си в тайна, или ги бяха следили. Може би бяха подслушвали клетъчнъте им телефони? Докато Витория пътуваше, няколко пъти бяха разговаряли. Дали прекалено много се бяха разприказвали? Навярно. После идваха имейлите им. Но те бяха били дискретни, нали? Охраната на ЦЕРН? Дали някак си ги бяха следили без тяхно знание? Това вече нямаше значение. Стореното — сторено. „Баща ми е мъртъв.“

Тази мисъл я подтикна към действие. Тя извади клетъчния си телефон от джоба на късия си панталон.

Кьолер силно се закашля и се насочи към нея с блеснали от гняв очи.

— На кого… се обаждаш?

— В телефонната централа на ЦЕРН. Те ще ни свържат с Интерпол.

— Помисли! — Кьолер се давеше в кашлица. Той рязко спря пред нея. — Наистина ли си толкова наивна? Кутията вече може да е във всяка точка на света. Никое разузнаване на земята няма да може да я открие навреме.

— Тогава със скръстени ръце ли да стоим? — Витория изпита угризение, че спори с човек в толкова лошо здравословно състояние, но директорът се държеше съвсем различно и й се струваше, че сякаш вече не го познава.

— Ще постъпим разумно — отвърна Кьолер. — Няма да рискуваме репутацията на ЦЕРН, като се обръщаме към власти, които и без това не могат да помогнат. Засега. Не и без да обмислим нещата.

Витория знаеше, че в думите му има известна логика, ала също й беше ясно, че логиката по дефиниция е лишена от морална отговорност. Баща й бе държал на моралната отговорност — предпазливи проучвания, отчетност, вяра в изконната доброта на човека. Младата жена също вярваше в тези неща, но ги възприемаше от гледна точка на кармата. Тя се извърна от Кьолер и отвори телефона си.

— Не можеш да го направиш — заяви директорът.

— Само се опитай да ми попречиш.

Той не помръдна.

След миг Витория разбра защо. На такава дълбочина под земята клетъчният й телефон не получаваше сигнал.

Бясна, тя се запъти към асансьора.

Глава 26

Хашишинът стоеше в дъното на каменния тунел. Факлата все още ярко пламтеше и димът се смесваше с мириса на мъх и спарен въздух. Обгръщаше го тишина. Желязната врата пред него изглеждаше стара колкото самия проход, ръждясала, но въпреки това здрава. Той чакаше в мрака.

Скоро щеше да стане време.

Янус му беше обещал, че някой отвътре ще му отвори. Хашишинът се удивляваше на предателството. Бе готов цяла нощ да стои при вратата, за да изпълни задачата си, ала усещаше, че няма да се наложи. Работодателите му бяха решителни хора.

След няколко минути, точно в уречения час, от отсрещната страна се разнесе високо дрънчене на тежки ключове. Заскърца метал и трите грамадни ключалки една по една се отключиха. Скърцаха така, като че ли не бяха използвани от векове.

Отново се възцари тишина.

Хашишинът търпеливо изчака пет минути, точно както му бяха казали. После натисна огромната врата и тя се отвори.

Глава 27

— Няма да ти позволя, Витория! — Кьолер дишаше тежко и колкото по-нагоре се издигаше асансьорът, толкова повече се влошаваше състоянието му.

Тя не му обръщаше внимание. Копнееше да намери убежище, нещо познато на това място, което вече не чувстваше като свой дом. Знаеше, че миналото никога няма да се върне. В момента обаче трябваше да преглътне болката и да действа. „Намери телефон.“

Робърт Лангдън стоеше до нея, безмълвен, както обикновено. Витория се беше отказала да се чуди какъв е този човек. „Специалист ли?“ Това не означаваше нищо. „Господин Лангдън може да ни помогне да разкрием убиеца на баща ти.“ Лангдън с нищо не им помагаше. Неговата топлота и любезност изглеждаха искрени, ала явно криеше нещо. И двамата криеха нещо.

Кьолер пак започна.

— Като директор на ЦЕРН, аз нося отговорност за бъдещето на науката. Ако раздухаш международен скандал и ЦЕРН пострада…

— За бъдещето на науката ли? — Витория се обърна към него. — Наистина ли възнамеряваш да избегнеш отговорността, като не признаеш, че антиматерията идва от ЦЕРН? Нима си готов да пренебрегнеш живота на хората, които ние излагаме на опасност?

— Не ние — възрази Кьолер. — Вие. Ти и баща ти.

Витория се извърна.

— А що се отнася до това, че на опасност са изложени хора, тук проблемът е тъкмо животът — продължи директорът. — Сама знаеш, че тази технология има огромно значение за живота на планетата. Ако ЦЕРН банкрутира, ако бъде съсипан от скандал, губят всички. Бъдещето на човечеството е в ръцете на организации като ЦЕРН, на учени като теб и баща ти, които работят върху проблемите на утрешния ден.

Витория вече беше слушала лекциите на Кьолер за науката като Бог и не бе съгласна с него. Самата наука беше причина за половината от проблемите, които се опитваше да разреши. „Прогресът“ бе най-големият враг за Майката Земя.

— Научният напредък носи риск — не преставаше да дудне директорът. — Винаги е било така. Космически програми, генетични проучвания, медицина — във всички тези области се допускат грешки. За благото на всички.

Витория се смая от способността на Кьолер с научна безпристрастност да обсъжда морални проблеми. Леденият му интелект сякаш нямаше нищо общо с душата му.

— Да не смяташ, че ЦЕРН е толкова важен за бъдещето на Земята, че сме освободени от морални задължения?

— Недей да спориш за морал с мен. Когато сте създали този образец, вие сте престъпили границата и сте изложили на опасност цялата лаборатория. Аз се опитвам да защитя не само работните места на три хиляди учени, но и репутацията на баща ти. Помисли за него. Човек като баща ти не заслужава да го запомнят като създател на оръжие за масово унищожение.

Този път ударът му бе насочен точно. „Аз убедих баща ми да създаде образеца. Вината е моя!“

Когато вратата се отвори, Кьолер все още говореше. Витория слезе от асансьора, извади телефона си и опита повторно.

Пак нямаше сигнал. „По дяволите!“ Тя се запъти към изхода.

— Спри, Витория — астматично задъхан, директорът я последва. — Почакай, трябва да го обсъдим.

— Basta di parlare![1]

— Помисли за баща си — не отстъпваше Кьолер. — Какво щеше да направи той?

Тя продължаваше да върви.

— Не бях съвсем откровен с теб, Витория.

Младата жена забави крачка.

— Не знам какво съм си мислил — рече директорът. — Просто се опитвах да те предпазя. Само ми кажи какво искаш. Трябва да сме единни.

Тя спря, но не се обърна.

— Искам да намеря антиматерията. Искам да знам и кой е убил баща ми. — И зачака.

Кьолер сви рамене.

— Вече знаем кой е убил баща ти, Витория. Съжалявам.

Сега вече Витория се завъртя към него.

— Какво?

— Не знаех как да ти го кажа. Трудно е…

— Знаеш кой е убил баща ми?!

— Имаме доста добра представа, да. Убиецът е оставил нещо като визитна картичка. Тъкмо затова повиках господин Лангдън. Организацията, която е поела отговорността, е по неговата специалност.

— Каква организация? Терористична ли?

— Те са откраднали четвърт грам антиматерия, Витория.

Тя погледна Робърт Лангдън, който стоеше в отсрещния край на помещението. Всичко започваше да си идва на мястото. „Това обяснява потайността.“ Витория се изненада, че не се е сетила досега. Значи в края на краищата Кьолер се бе свързал с властите. С властите. Сега й се струваше очевидно. Робърт Лангдън беше американец, късо подстриган, консервативен, явно изключително интелигетен. Какъв друг можеше да е? Трябваше да се сети още отначало. Отново я обзе надежда и тя се обърна към него.

— Искам да знам кой е убил баща ми, господин Лангдън. Искам да знам също дали вашата служба може да открие антиматерията.

Лангдън се смути.

— Моята служба ли?

— Предполагам, че сте от американското разузнаване.

— Всъщност… не…

— Господин Лангдън е професор по история на изкуството в Харвардския университет — намеси се Кьолер.

Сякаш я обляха със студена вода.

— Преподавател по история на изкуството?

— Той е специалист по култова символика. — Директорът въздъхна. — Витория, ние смятаме, че баща ти е бил убит от сатанински култ.

Тя чу думите, ала разумът й отказа да ги възприеме. „Сатанински култ.“

— Организацията, която пое отговорността, се нарича „илюминати“.

Витория погледна Кьолер, после Лангдън, като се чудеше дали това не е някаква извратена шега.

— Илюминати ли? — попита тя. — Като баварските илюминати ли?

Директорът се смая.

— Чувала ли си за тях?

Младата жена усети, че още малко и ще се разплаче от яд.

— „Баварските илюминати: новият световен ред“. Компанията производител е „Стив Джаксън Геймс“. Половината техници в лабораторията я играят по интернет. — Гласът й секна. — Но не разбирам…

Кьолер стрелна Лангдън със сконфузен поглед.

Професорът кимна.

— Популярна игра. Древно братство превзема света. Полуисторическа. Не знаех, че се играе и в Европа.

Витория се обърка.

— За какво говорите? Илюминатите ли? Та това е компютърна игра!

— Витория, илюминатите са организацията, поела отговорността за убийството на баща ти — повтори директорът.

Витория направи всичко възможно, за да спре напиращите си сълзи. Насили се да се овладее и да прецени положението логично. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-малко разбираше. Бяха убили баща й. Бяха се справили с охраната на ЦЕРН. Някъде имаше бомба със задействан часовников механизъм, вината за която носеше тя. И директорът беше повикал преподавател по история на изкуството да им помогне да открият някакво митично братство сатанисти.

Изведнъж се почувства съвсем сама. Обърна се, но Кьолер й препречи пътя, бръкна в джоба си, извади смачкан факс и й го подаде.

Витория го погледна и ужасено се олюля.

— Жигосали са го — каза сакатият физик. — Жигосали са го по гърдите, по дяволите.




Бележки

[1] Стига приказки (ит.). — Б.пр.

Глава 28

Секретарката Силви Боделок бе в паника. Разхождаше се в празната приемна пред кабинета на директора. „Къде се е дянал, по дяволите? Какво да правя?“

Този ден не беше нормален. Разбира се, всеки работен ден при Максимилиан Кьолер притежаваше потенциала да е странен, но днес директорът бе в рядка форма.

— Намерете ми Леонардо Ветра! — нареди той, когато сутринта Силви дойде на работа.

Секретарката надлежно прати пейджърно съобщение и имейл и телефонира на изтъкнатия учен.

Нищо.

Кьолер бясно напусна кабинета си, явно за да търси Ветра сам. Когато след доста време се върна, определено не изглеждаше добре… не че някога изглеждаше добре. Но този път видът му беше по-лош от обикновено. Заключи се в кабинета си и Силви го чу да влиза в интернет, да телефонира, да праща факсове и да разговаря. После пак излезе. Оттогава не се беше връщал.

Секретарката бе решила да не обръща внимание на странностите на поредната Кьолерова мелодрама, ала започна да се тревожи, когато директорът не се прибра за ежедневните си инжекции. Физическото му състояние изискваше редовно лечение и когато насилеше късмета си, резултатите бяха плачевни — респираторен шок, пристъпи на кашлица и лудо търчане на болничния персонал. Понякога й се струваше, че на Максимилиан Кьолер не му се живее повече.

Тя се замисли дали да не му прати съобщение по пейджъра, но се беше научила, че гордостта на Кьолер не търпи милосърдието. Предишната седмица толкова се бе разярил на един гостуващ учен, който беше проявил прекалено съчувствие към него, че се бе изправил на крака и го беше замерил с папката си по главата. Когато бе разлютен, крал Кьолер можеше да е изненадващо чевръст.

В момента обаче безпокойството на Силви за здравето на директора отстъпваше на заден план… заменено от много по-неотложна дилема. Преди пет минути се бяха обадили от телефонната централа на ЦЕРН, за да съобщят, че спешно търсели Кьолер.

— Няма го — бе отвърнала секретарката.

Тогава телефонистката й беше казала кой го търси. Силви се бе засмяла.

— Шегуваш се, нали? — Тя скептично се навъси. — Значи е истина. Добре, разбирам. Можеш ли да попиташ… — Жената въздъхна. — Не. Няма нищо. Кажи му да почака. Веднага ще потърся директора. Да, ясно. Ще побързам.

Но не успя да го открие. Три пъти му позвъни по мобилния телефон и всеки път й отговаряше един и същи глас:

— Няма връзка с този телефонен номер. — „Как няма връзка? Къде може да е?“ Силви набра номера на пейджъра му. Два пъти. Никакъв отговор. Това изобщо не беше типично за него. Прати имейл на мобилния му компютър. Нищо. Все едно бе изчезнал от лицето на Земята.

„Какво да правя?“ — питаше се тя.

Освен да претърси целия комплекс на ЦЕРН, Силви знаеше, че има само още един начин да привлече вниманието на директора. Кьолер нямаше да се зарадва, но не биваше да карат човека на телефона да чака. А той като че ли не беше в настроение да му отговорят, че директора го няма.

Стресната от собствената си дързост, секретарката взе решение. Влезе в кабинета на Кьолер и се приближи до металната кутия на стената зад бюрото му. Вдигна кутията, разгледа пулта и откри нужния бутон.

После дълбоко си пое дъх и вдигна микрофона.

Глава 29

Витория не помнеше как са стигнали до главния асансьор, но така или иначе бяха в него. И се качваха. Кьолер седеше зад нея и дишаше тежко. Загриженият поглед на Лангдън минаваше през нея като през призрак. Той бе взел факса от ръката й и го беше прибрал в джоба на сакото си, ала образът все още пламтеше в паметта й.

Докато асансьорът се издигаше, светът на Витория потъваше в мрак. „Татко!“ Тя мислено го търсеше. Само за миг се озова заедно с него в оазиса на спомените си. Беше деветгодишна, спускаше се по обраслите с еделвайс склонове и швейцарското небе се въртеше над нея.

„Татко! Татко!“

Леонардо Ветра се смееше до нея с грейнало лице.

— Малкият ми Айнщайн.

Тя се намръщи.

— Той е имал грозна коса. Виждала съм го на снимка.

— Затова пък е имал умна глава. Обясних ти какво е доказал, нали?

Витория се ококори от ужас.

— Татко! Не! Ти ми обеща!

— Е равно на М по С на квадрат! — Той игриво я погъделичка. — Е равно на М по С на квадрат!

— Никаква математика! Казах ти! Мразя я!

— Радвам се да го чуя. Защото на момичетата изобщо не им е позволено да се занимават с математика.

Витория се закова на място.

— Наистина ли?

— Разбира се. Всеки го знае. Момичетата си играят с кукли. Момчетата се занимават с математика. Никаква математика за момичетата. На мен дори ми е забранено да разговарям с момиченца за математика.

— Какво?! Но това не е честно!

— Правилата са си правила. Абсолютно никаква математика за момиченца.

Витория се ужаси.

— Ама куклите са досадни!

— Съжалявам — отвърна баща й. — Мога да ти разкажа за математиката, но ако ни пипнат… — Той нервно огледа пустите хълмове.

Детето проследи погледа му.

— Добре — прошепна то. — Разкажи ми тихичко.







Движението на асансьора я сепна. Витория отвори очи. Него го нямаше.

Действителността я обгърна с ледената си хватка. Тя погледна Лангдън. Искрената загриженост в очите му бе като топлота на ангел хранител, особено в присъствието на студения Кьолер.

В ума й безмилостно запулсира една-единствена мисъл.

„Къде е антиматерията?“

Щеше да получи ужасяващия отговор само след миг.

Глава 30

— Максимилиан Кьолер. Моля, незабавно се обадете в кабинета си.

Вратите на асансьора се отвориха към централното фоайе и слънчевите лъчи пронизаха очите на Лангдън. Преди ехото на съобщението по аудиоуредбата да е заглъхнало, всички електронни устройства на инвалидната количка на Кьолер едновременно започнаха да пиукат и звънят. Пейджърът му. Телефонът му. Имейлът му. Очевидно озадачен, той се вторачи в мигащите лампички. Директорът беше излязъл на повърхността и с него отново имаше връзка.

„Господин Кьолер. Моля, обадете се в кабинета си.“

Произнасянето на името му по аудиоуредбата сепна директора.

Той вдигна очи. Първоначално ядосаният му вид почти незабавно се смени със загрижено изражение. Погледът на Лангдън срещна неговия, после и на Витория. Тримата за миг останаха неподвижни, сякаш обединилото ги предчувствие беше стопило цялото напрежение помежду им.

Кьолер вдигна мобилния си телефон от страничната облегалка на инвалидната количка, набра вътрешния номер и сподави поредния пристъп на кашлица. Витория и Лангдън безмълвно чакаха.

— Тук е… Кьолер — изхриптя директорът. — Да? Бях под земята, нямах връзка. — Докато слушаше, той се ококори. — Кой? Да, свържете ме. — Последва пауза. — Ало? Тук е Максимилиан Кьолер. Аз съм директор на ЦЕРН. С кого говоря?

Витория и Лангдън мълчаливо наблюдаваха Кьолер.

— Този разговор не е за телефон — каза накрая директорът. — Идвам веднага. — Той пак се закашля. — Чакайте ме… на летище „Леонардо да Винчи“. След четирийсет минути. — Кьолер вече се задушаваше. Избухна в пристъп на кашлица и едва успя да произнесе: — Веднага намерете кутията… идвам. — После изключи телефона.

Витория се втурна към него, ала Кьолер вече не можеше да говори. Тя извади мобилния си телефон и набра номера на лечебницата на ЦЕРН. Лангдън се чувстваше като кораб в периферията на буря… подхвърлян от вълните, ала встрани от центъра на събитията.

„Чакайте ме на летище «Леонардо да Винчи»“ — отекваха в главата му думите на директора.

От колебливите сенки, които цяла сутрин бяха замъглявали мислите му, за миг се оформи ясен образ. Той усети, че в него се отваря врата… сякаш току-що бе прекрачил някакъв тайнствен праг. „Амбиграмата. Убитият свещеник/учен. Антиматерията. А сега и… целта.“ Летище „Леонардо да Винчи“ можеше да означава само едно.

И в този миг на мрачно откровение Лангдън разбра, че е пресякъл границата. Че е повярвал.

„Пет килотона. Да бъде светлина.“

Появиха се двама санитари в бели престилки — прекосиха фоайето тичешком, приклекнаха до Кьолер и му поставиха кислородна маска. Учените наоколо спряха и ги загледаха.

Кьолер два пъти дълбоко си пое дъх, смъкна маската и все още задъхан, погледна Витория и Лангдън.

— Рим.

— Рим ли? — попита Витория. — Антиматерията в Рим ли е? Кой се обади?

Лицето на директора бе сгърчено, сивите му очи бяха влажни.

— Швейцарците… — Той се задави и санитарите отново му сложиха маската. Докато се готвеха да го отведат, Кьолер хвана Лангдън за ръката. Професорът кимна. Знаеше.

— Идете… — изхриптя през маската Кьолер. — Идете… обадете ми се… — Санитарите го откараха.

Прикована на мястото си, Витория го проследи с поглед. После се обърна към Лангдън.

— В Рим ли? Но… какви швейцарци?

Лангдън постави ръка на рамото й и едва чуто прошепна:

— Швейцарската гвардия. Охраната на Ватикана.