"Шестото клеймо" - Дан Браун

Физикът Леонардо Ветра усети мирис на горяща плът, разбра, че е неговата, и ужасено се вторачи в надвесилата се над него тъмна фигура.

— Какво искате?

— La chiave — отговори му дрезгавият глас. — Паролата.

— Но… аз не…

Мъчителят още по-силно натисна нажежения до бяло предмет към гърдите на Ветра. Плътта му зацвъртя. Ученият извика от болка.

— Няма парола! — усещаше, че изпада в несвяст.

Другият гневно го погледна.

— Ne avero paura. Тъкмо от това се боях.

Ветра се мъчеше да остане в съзнание, ала мракът го обгръщаше. Единствената му утеха беше, че мъчителят му няма да получи онова, за което е дошъл. След миг обаче фигурата извади нож и го доближи до лицето на Ветра. Острието увисна във въздуха. Внимателно. Хирургически.

— За Бога! — изкрещя Ветра. Но вече бе късно.

Глава 1

Високо по стъпалата на пирамидата в Гиза една млада жена се засмя и извика надолу:

— Побързай, Робърт! Знаех си, че трябва да се омъжа за някой по-млад! — Усмивката й беше вълшебна.

Той се мъчеше да не изостава, ала краката му се бяха вкаменили.

— Почакай. Моля те…

Докато се изкачваше, зрението му се замъгли. Ушите му пищяха. „Трябва да я настигна!“ Но когато отново погледна нагоре, жената бе изчезнала. На нейно място стоеше старец с гнили зъби. Старецът се втренчи в него и сви устни в самотна гримаса. После нададе мъчителен вик, който отекна в пустинята.

Робърт Лангдън се събуди от кошмара си. Телефонът до леглото му звънеше. Замаян, той вдигна слушалката.

— Ало?

— Търся Робърт Лангдън — разнесе се мъжки глас.

Лангдън седна и се опита да проясни мислите си.

— Да, аз съм… — Той присви очи, за да види дигиталния си часовник. 05:18.

— Веднага трябва да се срещнем.

— Кой се обажда?

— Казвам се Максимилиан Кьолер. Занимавам се с ядрена физика.

— С какво? — Лангдън едва фокусираше погледа си. — Сигурен ли сте, че разговаряте с когото трябва?

— Вие сте професор по религиозна иконография в Харвардския университет. Написали сте три книги по символика и…

— Знаете ли колко е часът?

— Извинете ме. Трябва да ви покажа нещо. Не мога да го обсъждам по телефона.

От устните на Лангдън се изтръгна стон. Това вече се беше случвало. Един от недостатъците на това да пишеш книги по религиозна символика бяха религиозните маниаци, които искаха от него да потвърди последния им знак от Господа. Предишния месец една стриптийзьорка от Оклахома му бе обещала най-страхотния секс през живота му, ако вземе самолета и отиде при нея, за да удостовери автентичността на разпятието, което магически се появило на чаршафа й. Беше го нарекъл „савана от Тълса[1]“.

— Откъде взехте номера ми? — Въпреки ранния час Лангдън се опитваше да се държи учтиво.

— От интернет. От сайта на книгата ви.

Лангдън се намръщи. Бе убеден, че в сайта на книгата му не е посочен домашният му телефонен номер. Този Кьолер очевидно лъжеше.

— Трябва да се срещнем — настоя Кьолер. — Ще ви платя добре.

Сега вече Лангдън наистина се ядоса.

— Съжалявам, наистина не…

— Ако тръгнете веднага, ще стигнете тук към…

— Никъде няма да ходя! Сега е пет сутринта! — Той затръшна слушалката и се стовари на леглото. Затвори очи и се опита отново да заспи. Безполезно. Сънят се беше отпечатал в ума му. Лангдън неохотно си облече халата и слезе на долния етаж.



* * *



Робърт Лангдън влезе бос в кухнята на пустия си викториански дом в Масачузетс и си приготви ритуалното си средство против безсъние — чаша димящо нестле куик.

Светлината на априлската луна струеше през еркерните прозорци и играеше по ориенталските килими. Колегите на Лангдън често се шегуваха, че къщата повече прилича на етнографски музей, отколкото на дом. Лавиците бяха отрупани с религиозни предмети от целия свят — екуаба от Гана, златен кръст от Испания, цикладски идол от егейските острови, дори един рядък тъкан бокус от Борнео, воински символ на вечната младост.

Когато седна на индийската пиринчена ракла и с наслада отпи от топлия шоколад, Лангдън зърна отражението си в прозореца. Образът беше изкривен и блед… като призрак. „Остаряващ призрак“ — помисли си той, което жестоко му напомни, че младежкият му дух живее в смъртно тяло.

Макар да не бе особено красив в класическия смисъл, четиридесет и пет годишният Лангдън притежаваше „привлекателността на учения“, както го наричаха неговите колежки — сиви кичури в гъстата кестенява коса, проницателни сини очи, поразително дълбок глас и въздействаща безгрижна усмивка на студент спортист. Навремето член на гимназиалния и колежанския отбор по водна топка, високият метър и осемдесет и два Лангдън все още имаше тяло на плувец, което ежедневно поддържаше с петдесет дължини в университетския басейн.

Приятелите му винаги го бяха смятали за загадка — човек, живеещ извън времето. През почивните дни често го виждаха по дънки на двора да обсъжда компютърна графика или религиозна история със студенти, друг път четеше лекции на откриване на музейни изложби, облечен в официален костюм от туид, и често попадаше на страниците на списанията за изкуство.

Макар и строг преподавател, Лангдън пръв бе прегърнал идеята за „изгубеното изкуство на чистото забавление“, както сам го наричаше. Той се наслаждаваше на игрите със зара̀зен фанатизъм, който му спечели братския прием на неговите студенти. Прякорът му в кампуса — „Делфина“ — идваше и от непринудения му характер, и от легендарната му способност да надиграе целия противников отбор в мач по водна топка.

Докато погледът му разсеяно блуждаеше в мрака, тишината на дома му отново беше нарушена, този път от звъна на факсмашината. Прекалено уморен, за да се ядоса, Лангдън се усмихна криво.

„Божии хора — помисли си той. — От две хиляди години чакат своя месия и все още са адски упорити.“

Отнесе празната чаша в кухнята и бавно се запъти към облицования с дъбова ламперия кабинет. Полученият факс лежеше в гнездото на машината. Лангдън въздъхна, взе листа и го погледна.

И моментално му се догади.

Образът на листа представляваше човешки труп. Тялото беше голо и главата му бе извита на сто и осемдесет градуса. На гърдите на жертвата имаше ужасно изгаряне. Нещастникът беше жигосан… с една-единствена дума.

Лангдън я знаеше. Отлично. Той смаяно се втренчи в сложния готически шрифт.



— И… люминати — заекна ученият. Сърцето му биеше бясно. „Невъзможно…“

Бавно, сякаш се боеше от онова, което щеше да види, Лангдън завъртя факса на сто и осемдесет градуса. И погледна обърнатата наопаки дума.

Дъхът му секна. Все едно го беше блъснал камион. Не вярваше на очите си. Той отново завъртя листа, прочете надписа в правилната посока, после пак наопаки.

— Илюминати — прошепна Лангдън.

Зашеметен, професорът се строполи на един стол. След малко погледът му попадна върху мигащата червена лампичка на факсмашината. Човекът, който му беше пратил този факс, все още бе на линията… и чакаше да разговарят.

Лангдън дълго се взира в мигащата светлина. После с трепереща ръка вдигна слушалката.



Бележки

[1] Град в Оклахома. — Б.пр.

Глава 2

— Сега успях ли да привлека вниманието ви? — попита мъжът.

— Да, господине, определено. Ще ми обясните ли за какво става дума?

— Първия път се опитах да го направя. — Гласът звучеше сковано, механично. — Аз съм физик. Ръководя научноизследователска лаборатория. Имаме убийство. Сам видяхте трупа.

— Как ме открихте? — Лангдън все още не можеше да се съсредоточи. Мислите му постоянно се връщаха към факса.

— Вече ви казах. По интернет. От сайта на книга ви „Изкуството на илюминатите“.

Лангдън се опита да се съсредоточи. Книгата му бе почти неизвестна в общите литературни кръгове, но беше направила впечатление в Мрежата. Въпреки това Кьолер го лъжеше.

— Телефонът ми не е посочен на интернет страницата — възрази професорът. — Сигурен съм.

— В лабораторията имам хора, които са майстори да намират информация в Мрежата.

Лангдън продължаваше да е скептичен.

— Като че ли във вашата лаборатория знаете много за Мрежата.

— Естествено — отвърна мъжът. — Ние я създадохме.

Нещо в гласа му подсказваше, че не се шегува.

— Трябва да се срещнем — за кой ли път каза Кьолер. — Въпросът не е за телефон. Лабораторията ми е само на един час полет от Бостън.

Лангдън стоеше в слабо осветения си кабинет и гледаше факса в ръката си. Образът навярно представляваше епиграфската[1] находка на века; десет години от проучванията му, потвърдени с един-единствен символ.

— Спешно е — настоя физикът.

Лангдън не откъсваше поглед от надписа. „Илюминати“ — продължаваше да го препрочита той. Работата му винаги се бе основавала на символичния еквивалент на вкаменелости — древни документи и исторически сведения, — ала днес държеше образа в ръцете си. В сегашно време. Чувстваше се като палеонтолог, видял жив динозавър.

— Позволих си волността да пратя самолет да ви вземе — каза Кьолер. — Ще пристигне в Бостън след двайсет минути.

Лангдън усети, че устата му пресъхва. „Един час полет…“

— Моля да ми простите нахалството — продължи физикът. — Имам нужда от вас тук.

Лангдън отново погледна факса — черно-бяло потвърждение на древен мит. Значението на това откритие го плашеше. Той разсеяно вдигна очи към еркерния прозорец. Между брезите в задния двор се процеждаха първите лъчи на зората, но утрото изглеждаше малко по-различно. Обзет от странна смесица от страх и радостна възбуда, Лангдън разбираше, че няма избор.

— Печелите — отвърна той. — Кажете ми къде да чакам самолета.



Бележки

[1] Епиграфска, епиграфическа — т.е., отнасяща се за надписи. Бел.Mandor.

Глава 3

На хиляди километри оттам се срещнаха двама мъже. Стаята беше тъмна. Средновековна. Каменна.

— Benvenuto[1] — седнал в сенките, каза главният. — Успя ли?

— Si — потвърди тъмната фигура. — Perfettamente[2]. — Думите му бяха твърди като каменните стени.

— И няма да има съмнение кой е виновен, така ли?

— Никакво.

— Отлично. Носиш ли каквото поисках?

Очите на убиеца проблеснаха, черни като нефт. Той извади тежко електррнно устройство и го остави на масата.

Мъжът в сенките изглеждаше доволен.

— Справи се много добре.

— Чест е да служиш на братството — отвърна убиецът.

— Скоро ще започне втората фаза. Почини си. Довечера ще променим света.




Бележки

[1] „Добре дошъл.“ (ит.). — Б.пр.

[2] „Да. Напълно.“ (ит.). — Б.пр.

Убиецът се движеше сред навалицата по една европейска улица. Беше силен човек. Мрачен и як. Изненадващо пъргав. Мускулите му все още бяха твърди от възбуда след срещата.

„Добре мина“ — каза си той. Въпреки че работодателят му така и не си бе показал лицето, за убиеца беше чест да се срещне с него. Наистина ли бяха изтекли едва петнадесет дни, откакто го бяха потърсили? Все още си спомняше всяка дума от онзи телефонен разговор…

— Казвам се Янус — бе започнал мъжът. — Ние сме нещо като роднини. Имаме общ враг. Научих, че предлагате способностите си.

— Зависи кого представлявате — отвърна убиецът.

Янус му каза.

— Шегувате ли се?

— Виждам, че сте чували името ни — рече мъжът.

— Разбира се. Братството е легендарно.

— И все пак се съмнявате в искреността ми.

— Всеки знае, че братята отдавна са останали в историята.

— Заблуждаваща тактика. Най-опасният враг е онзи, от който никой не се бои.

Убиецът не бе убеден.

— Искате да кажете, че братството все още съществува, така ли?

— В по-дълбока тайна от всякога. Нашите корени стигат навсякъде… даже в свещената крепост на нашия смъртен враг.

— Невъзможно. Те са неуязвими.

— Нашите ръце са дълги.

— Никой няма толкова дълги ръце.

— Съвсем скоро ще повярвате. Вече е направена неопровержима демонстрация за могъществото на братството. Проява на коварство и доказателство.

— Какво сте извършили?

Мъжът му каза.

Убиецът се опули.

— Невъзможно.

На другия ден първите страници на вестниците по цял свят носеха едно и също водещо заглавие. Убиецът повярва.

И сега, петнадесет дни по-късно, не изпитваще никакви съмнения. „Братството все още съществува — помисли си той. — И тази вечер ще се разкрие, за да покаже могъществото си.“

Черните му очи загадъчно блестяха. Бе го призовало едно от най-тайните и страшни братства на света. И го бяха избрали мъдро, каза си убиецът. Неговата конфиденциалност му беше извоювала репутация, превъзхождана единствено от смъртоносната му ефикасност.

До този момент им служеше успешно. Бе убил и беше доставил исканото от Янус. Сега зависеше от Янус да използва могъществото си, за да се погрижи то да стигне където трябва.

Където трябва…

Чудеше се как ще го постигне Янус. Явно имаше вътрешни връзки. Властта на братството изглеждаше безгранична.

Янус. Очевидно псевдоним. Дали имаше нещо общо с двуликия римски бог… или с луната на Сатурн? Не че имаше значение. Янус притежаваше безкрайно могъщество. И убедително го бе доказал.

Докато вървеше, убиецът си представи, че предците му се усмихват. Днес той водеше тяхната битка, сражаваше се със същия враг, с който столетия наред бяха воювали те, още от XI век… когато войските на кръстоносците бяха плячкосали земите му, бяха насилвали и избивали неговия народ, бяха го обявили за нечист и бяха осквернили неговите храмове и богове.

Предците му бяха създали малка, ала смъртоносна армия, за да се защитават. Тези воини се бяха прочули като закрилници — опитни палачи, които бяха обикаляли земята и бяха убивали враговете. Те бяха станали известни не само с жестоките си убийства, но и с това, че ги бяха отпразнували с взимане на силния опиат, наричан от тях „хашиш“.

Така бяха получили наименованието си „хашишини“, буквално „последователи на хашиша“. А името „хашишин“[1] се беше превърнало в синоним на смърт на почти всеки език в света.




Бележки

[1] На английски assassin означава наемен или политически убиец. Бел.Mandor.

След шестдесет и четири минути все още невярващият и малко замаян от полета Робърт Лангдън слезе по стълбичката на окъпаната в слънце писта. Приятен ветрец раздвижи пешовете на сакото му. Откритото пространство го ободри.

Той примижа и погледна тучната зелена долина и заобикалящите го отвсякъде заснежени върхове. „Сънувам — каза си професорът. — Всеки момент ще се събудя.“

— Добре дошли в Швейцария — надвика рева на двигателите пилотът.

Лангдън си погледна часовника. 07:07.

— Току-що прекосихте шест часови пояса — поясни пилотът. — Тук минава един следобед.

Ученият свери часовника си.

— Как се чувствате?

Той поглади корема си.

— Все едно съм ял стиропор.

Пилотът кимна.

— От височината е. Летяхме на осемнайсет километра. Там сте били трийсет процента по-лек. За щастие разстоянието не беше голямо. Ако пътувахме за Токио, щях да издигна машината на максимална височина — сто и шейсет километра. Виж, това вече наистина ти обръща вътрешностите.

Лангдън изтощено кимна и си каза, че наистина е късметлия. Общо взето полетът бе преминал съвсем нормално. Като се изключеше смазващото костите ускорение по време на излитането, движението на самолета беше сравнително типично — тук-там слаба турбулентност, няколко пъти промяна в налягането при издигане, ала абсолютно нищо не бе предполагало, че се бяха носили с умопомрачителната скорост седемнадесет хиляди и седемстотин километра в час.

Неколцина техници забързано излязоха на пистата и отидоха да се погрижат за боинга. Пилотът заведе Лангдън при едно черно пежо, паркирано близо до контролната кула. Скоро летяха по асфалтиран път, който минаваше по дъното на долината. В далечината се издигаха високи сгради. Тревистият пейзаж навън летеше край тях като в мъгла.

Лангдън смаяно зяпаше спидометъра, който показваше около сто и седемдесет километра в час. „Какво му е на тоя човек, че бърза толкова?“ — зачуди се той.

— До лабораторията са пет километра — осведоми го пилотът. — Ще стигнете там след две минути.

Професорът напразно се озърна за предпазен колан. „Защо не ги направиш три и да ме закараш жив?“

Автомобилът продължаваше да лети по шосето.

— Харесвате ли Реба? — попита пилотът и включи касетофона.

Разнесе се женски глас.

— „Само от страх, че ще останеш сам…“

„He от страх“ — разсеяно си помисли Лангдън. Колежките му често го поднасяха, че колекцията му от артефакти просто е очевиден опит да запълни пустотата на дома си, дом, който според тях много щял да спечели от женско присъствие. Той винаги бе отвръщал със смях и им беше напомнял, че вече обича три неща в живота си — символиката, водната топка и ергенството. Последното му даваше свободата да пътува по света, да спи до колкото късно иска и да се наслаждава на спокойни вечери вкъщи с бренди и хубава книга.

— Ние сме като малък град — откъсна го от унеса пилотът. — Не е само лаборатория. Имаме супермаркети, болница, даже кино.

Лангдън разсеяно кимна и погледна към издигащите се пред тях сгради.

— Всъщност имаме най-голямата машина на света — прибави пилотът.

— Нима? — Професорът се вторачи напред.

— Няма да я видите там, господине — засмя се пилотът. — Тя е на пет етажа дълбочина под земята.

Лангдън нямаше време да го разпитва. Пилотът без предупреждение удари спирачки и колата спря пред бетонна будка.

Ученият прочете надписа: „SECURITE. ARRETEZ“[1], осъзна къде се намира и изведнъж го обзе паника.

— Господи! Не си нося паспорта!

— Не ви трябва паспорт — успокои го шофьорът. — Имаме постоянно споразумение с швейцарските власти.

Лангдън смаяно проследи с поглед пилота, който показа на охраната някакъв документ. Дежурният прокара картата през електронно идентификационно устройство.

Светна зелена лампичка.

— Име на пътника?

— Робърт Лангдън — отговори пилотът.

— На кого е гост?

— На директора.

Дежурният въпросително повдигна вежди, обърна се, провери в някаква разпечатка и я сравни с данните на компютърния си екран. После отново се приближи до прозореца.

— Приятно прекарване, господин Лангдън.

Пежото рязко потегли, прелетя още двеста метра и стигна до главния вход на лабораторията — правоъгълна ултрамодерна сграда от стъкло и стомана. Поразително прозрачните й стени смаяха Лангдън. Винаги беше обичал архитектурата.

— Стъклената катедрала — поясни придружителят му.

— Черква ли е?

— Не, по дяволите. Само черква ни липсва. Тукашната религия е физиката. Споменавайте Божието име всуе колкото си искате, само гледайте да не се майтапите с кварки или мезони.

Автомобилът зави и спря пред стъклената сграда. „Кварки и мезони ли? И няма граничен контрол? Самолет, който се движи с петнайсет маха? Кои всъщност са тия хора?“ Отговори му гранитната плоча пред входа:



— Ядрени проучвания ли? — макар да бе убеден, че преводът му е верен, попита Лангдън.

Пилотът не отговори. Беше се навел напред и бърникаше касетофона.

— Пристигнахме. Директорът ще ви чака на входа.

Лангдън видя, че от сградата излиза мъж на инвалидна количка. Изглеждаше шестдесетинагодишен. Мършав и абсолютно плешив, със строга брадичка, бяла лабораторна престилка и официални обувки, здраво стъпили на стъпалото на количката. Дори от това разстояние очите му изглеждаха безжизнени — като два сиви камъка.

— Онзи там ли е? — попита Лангдън.

Пилотът погледна към входа.

— Хм, проклет да съм. — Той се обърна и зловещо се усмихна на професора. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото. Мъжът на инвалидната количка се приближи и му протегна потната си ръка.

— Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам се Максимилиан Кьолер.




Бележки

[1] Охрана. Спри (фр.). — Б.пр.

Глава 7

Зад гърба му наричаха Максимилиан Кьолер, генерален директор на ЦЕРН, Konig — Краля. Този прякор се дължеше по-скоро на страх, отколкото на уважение към фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден трон. Макар че малцина го познаваха лично, ужасяващата история за осакатяването му беше част от фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлоблението му… нито за всеотдайността му към чистата наука.

Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усещаше, че директорът е човек, който се държи на разстояние. Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да не изостане от електрическата количка на Кьолер, която безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не бе виждал такава — снабдена с всевъзможни електронни устройства, сред които телефон с много линии, пейджърна система, компютърен екран, дори малка подвижна камера. Подвижният команден център на крал Кьолер.

Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното централно фоайе на ЦЕРН.

„Стъклената катедрала“ — помисли си Лангдън, когато погледна нагоре.

Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха и придаваше на помещението усещане за величественост. Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист, стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха фоайето, стъпките им отекваха високо.

— Моля, насам, господин Лангдън. — Гласът на Кьолер звучеше почти като от компютър. Говореше със скован и прецизен акцент, напълно съответстващ на строгото му лице. Той се изкашля и избърса устата си с бяла кърпичка, без да откъсва мъртвите си сиви очи от професора. — Побързайте, моля. — Количката му сякаш се носеше по пода.

Лангдън мина покрай безброй коридори, отклоняващи се от централното фоайе. Навсякъде кипеше оживена дейност. Учените, които виждаха Кьолер, като че ли изненадано зяпнаха и гледаха Лангдън така, сякаш се чудеха кой ли трябва да е, че да му устройват такова посрещане.

— Срам ме е да призная, че никога не бях чувал за ЦЕРН — опита се да завърже разговор Лангдън.

— Нищо чудно — отвърна Кьолер. Лаконичният му отговор бе сурово прецизен. — Повечето американци не смятат Европа за световен лидер в научните изследвания. Те ни възприемат като стар търговски квартал — което е доста странно, като се замислиш за Айнщайн, Галилей и Нютон.

Лангдън не знаеше какво да каже. Извади факса от джоба си.

— Този човек на снимката, можете ли…

Кьолер го прекъсна с махване на ръка.

— Моля ви. Не тук. Сега ще ви заведа при него. — Той се пресегна. — Може би трябва да взема този факс.

Лангдън му го подаде и мълчаливо продължи да го следва.

Директорът рязко зави наляво и влезе в широк коридор, украсен с награди и грамоти. На входа имаше голяма бронзова плоча и Лангдън забави крачка, за да прочете надписа.



„Проклет да съм — помисли професорът. — Този човек не се е шегувал.“ Винаги беше смятал Мрежата за американско изобретение. Но пък неговите познания се ограничаваха до сайта на книгата му и някоя и друга виртуална обиколка на Лувъра и музея Прадо със стария му макинтош.

— Началото на Мрежата беше поставено тук като система от вътрешни компютърни сайтове — каза Кьолер, като пак се закашля и избърса устата си. — Така учени от различни отдели имаха възможност ежедневно да споделят своите открития помежду си. Разбира се, целият свят е с впечатлението, че Мрежата е създадена в Щатите.

Лангдън продължи след него по коридора.

— Защо не поправите тази грешка?

Кьолер безразлично сви рамене.

— Дребно недоразумение за незначително откритие. ЦЕРН е нещо много повече от глобална компютърна мрежа. Нашите учени почти всеки ден правят чудеса.

Професорът го погледна въпросително.

— Чудеса ли? — Тази дума определено не се чуваше често в харвардския факултет за естествени науки. Чудесата бяха оставени за теолозите.

— Струва ми се, че се съмнявате — каза Кьолер. — Нали сте специалист по религиозна символика? Не вярвате ли в чудеса?

— Колебая се — отвърна Лангдън. „Особено за чудесата, които стават в научни лаборатории.“

— Може би „чудо“ не е точната дума. Просто се опитвах да говоря на вашия език.

— На моя език ли? — Професорът внезапно се почувства неловко. — Не искам да ви разочаровам, господине, но аз се занимавам с религиозна символика — аз съм учен, а не свещеник.

Кьолер ненадейно намали скоростта и погледът му поомекна.

— Разбира се. Много елементарно от моя страна. Човек не трябва да има рак, за да анализира симптомите му.

Лангдън никога не беше чувал да представят нещата точно така.

Продължиха по коридора; директорът кимна.

— Струва ми се, че с вас идеално ще се разбираме, господин Лангдън.

Лангдън обаче, кой знае защо, се съмняваше.

Постепенно професорът започна да усеща дълбоко вибриране. Шумът с всяка крачка ставаше все по-ясен и като че ли идваше от дъното на коридора пред тях.

— Какво е това? — попита Лангдън накрая. Трябваше да извика, за да може Кьолер да го чуе. Сякаш се приближаваха към действащ вулкан.

— Тръба за свободно падане — отвърна директорът и кухият му глас без усилие разсече въздуха. Той не даде повече разяснения.

Лангдън и не поиска. Беше уморен, а Максимилиан Кьолер, изглежда, нямаше желание да спечели награда за гостоприемство. Професорът си напомни защо е тук. Заради илюминатите. Някъде в тази огромна лаборатория сигурно имаше труп… труп, жигосан със символа, заради който бе долетял от близо пет хиляди километра.

Когато наближиха дъното на коридора, тътенът стана почти оглушителен и вибрациите преминаваха през подметките на обувките му. Зад завоя се появи зрителна галерия. В изпъкналата стена бяха вградени дебели стъкла като илюминатори на подводница. Той спря и погледна през едно от тях.

През живота си професор Робърт Лангдън беше виждал странни неща, ала не и такова. Той запремигва, като се чудеше дали не халюцинира. Виждаше огромно кръгло помещение, в което летяха като в безтегловност хора. Трима. Единият му махна с ръка и направи салто във въздуха.

„Боже мой — помисли си ученият. — Това е страната на Оз.“

Подът представляваше мрежеста решетка, нещо като гигантска телена мрежа. Под нея като в мъгла се виждаше грамадна метална перка.

— Тръба за свободно падане — каза спрелият да го изчака Кьолер. — Парашутизъм на закрито. За преодоляване на стреса. Това е вертикален вятърен тунел.

Лангдън смаяно продължаваше да гледа. Единият от скачащите, дебела жена, се приближи до прозореца. Въздушните течения я брулеха, ала тя се ухили и направи знак с палци нагоре. Професорът й се усмихна едва-едва и отвърна на жеста, зачуди се дали жената знае, че това е древен фалически символ за мъжественост.

Лангдън забеляза, че само тя носи нещо като миниатюрен парашут. Ивицата плат се развяваше над нея като играчка.

— За какво е това парашутче? — попита той директора. — Диаметърът му едва ли е повече от метър.

— Заради триенето — поясни Кьолер. — Намалява аеродинамиката й, за да може перката да я издига. — Той продължи по коридора. — Един квадратен метър забавя падащо тяло почти с двайсет процента.

Лангдън разсеяно кимна.

Изобщо не подозираше, че тази информация ще му спаси живота по-късно същата вечер в страна на стотици километри оттук.




Бележки

[1] Електронно изкуство (лат.). — Б.пр.

Когато излязоха от задния вход на главния комплекс на ЦЕРН и се озоваха под яркото швейцарско слънце, Лангдън се почувства така, сякаш се е завърнал у дома. Гледката пред него приличаше на университетски кампус.

Тревист склон се спускаше към обширна равнина, разделена на обрасли със захарни кленове правоъгълници, оградени с тухлени общежития и алеи. В сградите влизаха и излизаха хора, натоварени с купчини книги. Сякаш за да подчертаят университетската атмосфера, две дългокоси хипита си подхвърляха фрисби и слушаха Четвъртата симфония на Малер, която ехтеше от един прозорец.

— Това са нашите общежития — докато се насочваше към алеята, водеща към сградите, поясни Кьолер. — Тук имаме над три хиляди физици. В ЦЕРН работят повече от половината от ядрените физици в света — най-големите умове на Земята — немци, японци, италианци, холандци, какви ли не. Нашите физици представляват над петстотин университета и шейсет националности.

Лангдън се смая.

— Как разговарят помежду си?

— На английски, естествено. Универсалният научен език.

Професорът винаги бе смятал, че математиката е универсалният научен език, но беше прекалено уморен, за да спори, и последва Кьолер към алеята. По средата на пътя се разминаха с тичащ за здраве младеж. На тениската му пишеше: „Без ООТ няма нищо!“

Лангдън озадачено се обърна след него.

— Какво е ООТ?

— Обща обединена теория — усмихна се Кьолер. — Теорията на всичко.

— Разбирам — без да разбира нищо, каза Лангдън.

— Имате ли представа от ядрена физика, господин Лангдън?

Професорът сви рамене.

— Имам представа от обща физика — падащи тела, такива неща. — Дългогодишните му занимания с парашутизъм го бяха научили на дълбоко уважение към ужасяващата сила на гравитационното ускорение. — Ядрената физика изучава атомите, нали?

Кьолер поклати глава.

— Атомите изглеждат като планети в сравнение с обекта на нашите проучвания. Ние се интересуваме от атомното ядро — което е само една хилядна от големината на целия атом. — Той отново се закашля. — Учените в ЦЕРН са тук, за да търсят отговори на някои въпроси, които човек си задава от памтивека. Откъде идваме? Защо сме създадени?

— И тези отговори могат да се открият във физическа лаборатория?

— Изненадан сте.

— Така е. Струва ми се, че тези въпроси са от духовната област.

— Всички въпроси някога са били от духовната област, господин Лангдън. Отначало духовността и религията трябвало да запълват празнотите, които били непонятни на науката. Слънчевите изгреви и залези били приписвани на Хелиос и неговата огнена колесница. Земетръсите и морските бури се дължали на гнева на Посейдон. Днес науката е доказала, че тези богове са измислени идоли. Скоро ще докажем, че всички богове са измислени идоли. Науката дава отговори на почти всички въпроси, за които можете да се сетите. Останали са още няколко въпроса, и тъкмо те са езотерични. Откъде идваме? Какво правим тук? Какъв е смисълът на живота и вселената?

Лангдън се смая.

— И ЦЕРН се опитва да отговори на тези въпроси?

— По-точно ние даваме отговори на тези въпроси.

Професорът замълча. Когато навлязоха сред сградите, точно пред тях падна фрисби. Кьолер не му обърна внимание и продължи напред.

От отсрещния край на двора се разнесе вик:

— S’il vous plait![1]

Лангдън погледна натам. Възрастен беловлас мъж в анцуг с надпис „COLLEGE PARIS“ му махаше с ръка. Ученият вдигна фрисбито и опитно му го хвърли. Другият го хвана на един пръст и няколко пъти го подхвърли във въздуха преди да го подаде през рамо на партньора си. После извика на Лангдън:

— Merci!

— Поздравления — каза Кьолер, когато професорът най-после го настигна. — Току-що подадохте фрисбито на Нобеловия лауреат Жорж Шарпак, изобретателя на многожичната пропорционална камера.

Лангдън кимна. „Днес ми е щастливият ден.“

След три минути стигнаха до целта си — голямо, добре поддържано общежитие, разположено сред трепетликова горичка. В сравнение с другите сгради тази изглеждаше разкошна. На входа имаше каменна плоча с надпис „СГРАДА В“.

Въпреки стерилното си име Сграда В допадна на архитектурния му вкус — консервативна и солидна. Имаше фасада от червени тухли и орнаментален парапет и отвсякъде я обграждаха симетрично подрязани храсти. Когато се спуснаха по каменната алея към входа, минаха под арка, образувана от две мраморни колони. Някой бе поставил самозалепваща се бележка на едната от тях:




„Физически графити?“ — помисли си Лангдън и се подсмихна.

— Облекчен съм да видя, че даже блестящите физици грешат.

Кьолер се озърна.

— Какво имате предвид?

— Авторът на бележката е допуснал грешка. Колоната не е йонийска. Йонийските колони са цилиндрични. Тази е заострена. Всъщност е дорийска. Често срещана грешка.

Кьолер не се усмихна.

— Авторът се е пошегувал, господин Лангдън. Използвал е близостта на думата „йонийска“ с „йонна“. Йоните са електрически заредени частици. Повечето предмети съдържат такива.

Професорът хвърли поглед назад към колоната и изпъшка.

Когато слезе от асансьора на последния етаж на Сграда В, Лангдън все още се чувстваше глупаво. Последва Кьолер по богато обзаведения коридор. Интериорът беше неочакван. Традиционен френски колониален стил — вишнев диван, порцеланова ваза на пода, орнаментална дърворезба.

— Гледаме да създаваме удобства на постоянните си служители — поясни директорът.

„Явно“ — помисли си Лангдън.

— Значи мъжът от факса е живял тук, така ли? От високопоставените ви служители ли беше?

— Да — потвърди Кьолер. — Сутринта не дойде на среща с мен и не отговаряше на пейджъра си. Потърсих го тук и го открих мъртъв в дневната му.

Лангдън внезапно се вледени, осъзнал, че му предстои да види труп. Стомахът му не беше особено издръжлив. Бе открил тази си слабост като студент по изкуство, когато преподавателят беше разказал на курса, че Леонардо да Винчи придобил опита си с човешкото тяло като ексхумирал трупове и правел дисекция на мускулатурата им.

Кьолер го поведе към дъното на коридора. Имаше само една врата.

— Това е мезонетът — каза той и попи потта по челото си.

Лангдън погледна дъбовата врата. Надписът на табелката гласеше:



— Идващата седмица Леонардо Ветра щеше да навърши петдесет и осем години — каза Кьолер. — Той беше един от най-блестящите учени на нашето време. Смъртта му е тежка загуба за науката.

За миг на Лангдън му се стори, че долавя емоция в суровото изражение на директора. Ала в следващия миг лицето му възвърна предишната си строгост. Кьолер бръкна в джоба си и започна да търси във връзка ключове.

Внезапно на Лангдън му хрумна странна мисъл. Сградата изглеждаше безлюдна.

— Къде са всички? — попита той. Отсъствието на движение едва ли можеше да се смята за естествено, като се имаше предвид, че след малко щяха да са на местопрестъплението.

— Учените, които живеят тук, са в лабораториите си — отвърна Кьолер, който най-после беше намерил нужния ключ.

— Имам предвид полицията — поясни Лангдън. — Отидоха ли си вече?

Директорът спря с ръка, протегната към ключалката.

— Полицията ли?

Погледите им се срещнаха.

— Полицията. Вие ми пратихте факс с убит човек. Трябва да сте съобщили на полицията.

— Не съм, разбира се.

— Моля?

Сивите очи на Кьолер станаха ледени.

— Положението е сложно, господин Лангдън.

Професорът бе обзет от страх.

— Но… все някой трябва да знае за случая!

— Да. Осиновената дъщеря на Леонардо. Тя също е физик в ЦЕРН. С баща си работеха в една лаборатория. Бяха партньори. Миналата седмица госпожица Ветра отсъстваше, беше ангажирана с теренно проучване. Осведомих я за смъртта на баща й и в момента тя пътува насам.

— Убит е човек…

— Ще се проведе официално следствие — твърдо отвърна Кьолер. — Това обаче със сигурност ще изисква претърсване на лабораторията на Ветра, място, което беше светая светих за двамата с дъщеря му. Затова следствието ще почака до завръщането на госпожа Ветра. Смятам, че й дължа поне тази малка дискретност.

Кьолер завъртя ключа.

Когато вратата се отвори, в коридора със свистене блъвна леден въздух. Лангдън озадачено отстъпи назад. Отвъд прага се намираше чужд свят. Апартаментът пред него тънеше в гъста бяла мъгла. Тя се завихряше около мебелите и обгръщаше помещението в непрозрачно покривало.

— Какво… — запелтечи Лангдън.

— Фреонова охлаждаща система — отвърна Кьолер. — Замразих апартамента, за да запазя трупа.

Професорът закопча сакото си. „Наистина съм в страната на Оз — помисли си той. — И съм си забравил вълшебните пантофки.“




Бележки

[1] Ако обичате! (фр.). — Б.пр.

Трупът на пода беше ужасен. Покойният Леонардо Ветра лежеше по гръб, чисто гол, със синкавосива кожа. Счупените кости на врата му стърчаха, главата му беше извита на сто и осемдесет градуса. Лицето му бе притиснато към пода и не се виждаше. Физикът лежеше в заледена локва от собствената си урина. Космите около свитите му гениталии бяха заскрежени.

Като се мъчеше да преодолее обзелото го гадене, Лангдън плъзна поглед към гърдите на жертвата. Макар че десетки пъти беше проучвал симетричната рана на факса, да види изгарянето с очите си бе много по-въздействащо. Изпечената плът беше идеално очертана… символът бе безупречно оформен.

Лангдън се зачуди дали дълбокият студ, от който се беше вцепенил, се дължи на климатичната система, или на пълното му изумление от значението на думата.



Сърцето му туптеше бясно. Той обиколи трупа и прочете надписа наопаки, за да се убеди за пореден път в гениалната му симетричност. Сега, когато го виждаше със собствените си очи, той му се струваше още по-непонятен.

— Господин Лангдън?

Професорът не чуваше нищо. Намираше се в друг свят… в своя свят, в своята стихия, свят, в който се сливаха история, митове и факти и заглушаваха сетивата му. Колелата се въртяха.

— Господин Лангдън? — Кьолер го гледаше въпросително.

— Какво успяхте да научите досега? — без да вдига очи, съсредоточено попита Лангдън.

— Само онова, което имах време да прочета във вашия уебсайт. Думата „илюминати“ означава „просветени“. Така се казвало някакво древно братство.

Лангдън кимна.

— Преди чували ли сте това име?

— За пръв път го видях жигосано на гърдите на господин Ветра.

— И сте го потърсили в Мрежата.

— Да.

— Не се съмнявам, че сте открили стотици сайтове, където се споменава.

— Хиляди — поправи го Кьолер. — Във вашия обаче се говореше за Харвард, Оксфорд, имаше уважаван издател, цитираха се сродни публикации. Като учен, знам, че информацията струва точно толкова, колкото нейният източник. Вашите сведения ми се сториха автентични.

Очите на Лангдън продължаваха да са приковани към трупа.

Кьолер замълча. Просто гледаше и очевидно чакаше професорът да хвърли някаква светлина върху сцената пред тях.

Лангдън вдигна очи и попита:

— Дали не може да поговорим някъде на по-топло?

— Тази стая е най-подходяща. — Кьолер сякаш не забелязваше студа. — Ще разговаряме тук.

Лангдън се намръщи. Историята на илюминатите в никакъв случай не беше кратка. „Ще замръзна от студ, докато я разказвам.“ Вниманието му се върна към клеймото и той отново изпита страх.

Въпреки че разказите за знака на илюминатите бяха легендарни в съвременната наука за символите, никой учен не го беше виждал. Древните документи го описваха като амбиграма — надпис, който може да се чете и обърнат наопаки. Макар че амбиграмите бяха често срещан символ — свастики, ин и ян, Давидови звезди, обикновени кръстове — идеята за написване на дума във формата на амбиграма изглеждаше неосъществима. Съвременните специалисти по символите години наред се бяха опитвали напишат думата „илюминати“ в идеално симетричен стил, но не бяха успели. Днес повечето учени смятаха, че съществуването на този символ е мит.

— Е, кои са тези илюминати? — попита Кьолер.

„Да — помисли си Лангдън, — кои са наистина?“ И започна разказа си.



* * *



— От памтивека съществува дълбока пропаст между науката и религията. Прямите учени като Коперник…

— Били убивани — прекъсна го физикът. — Убивани от Църквата, защото разкривали научни истини. Религията винаги е преследвала науката.

— Да. Но в началото на шестнайсети век група мъже в Рим нанесли ответен удар на Църквата. Едни от най-просветените хора в Италия — физици, математици, астрономи — започнали тайно да се срещат, за да споделят загрижеността си за лъжовното църковно учение. Те се опасявали, че монополът на Църквата върху „истината“ застрашава научната просвета. Затова основали първия научен център в света и се нарекли „просветените“.

— Илюминатите.

— Да — потвърди Лангдън. — Най-образованите умове в Европа… посветили живота си на диренето на научната истина.

Кьолер мълчеше.

— Разбира се, Католическата църква безмилостно преследвала илюминатите. Учените осигурили безопасността си единствено чрез спазване на изключителна секретност. Сред научните кръгове постепенно се разчуло за това и братството на илюминатите обхванало учени от цяла Европа. Срещали се в Рим в свръхтайно скривалище, което наричали Храм на просвещението.

Директорът се закашля и се разшава на количката си.

— Мнозина илюминати искали да воюват с църковната тирания чрез актове на насилие, но техният най-уважаван член ги разубедил — продължи Лангдън. — Той бил пацифист, един от най-известните учени в историята.

Професорът беше сигурен, че Кьолер знае името му. Дори обикновените хора бяха чували за злощастния астроном, който бил арестуван и едва не го екзекутирали, задето твърдял, че не Земята, а Слънцето е център на слънчевата система. Въпреки че заключението му било безспорно, той бил сурово наказан, защото намеквал, че Бог не е поставил човечеството в центъра на Своята вселена.

— Казвал се Галилео Галилей.

Кьолер го погледна.

— Галилей ли?

— Да. Галилей бил илюминат. И същевременно набожен католик. Той се опитвал да смекчи отношението на Църквата към науката, като твърдял, че науката не отхвърля съществуването на Бог, а дори го доказва. Галилей писал, че когато гледа с телескопа си въртящите се планети, чува Божия глас в музиката на сферите. Според него науката и религията не били врагове, а съюзници — два различни езика, разказващи една и съща история, история за симетрия и хармония… рай и ад, нощ и ден, зной и студ. Бог и дявол. И науката, и религията се наслаждавали на божествената симетрия… на безкрайната борба между светлината и мрака. — Лангдън замълча за миг и запристъпва от крак на крак, за да се стопли.

Кьолер просто седеше на количката си и го наблюдаваше.

— За съжаление, Църквата не се стремяла към единство между наука и религия — прибави професорът.

— Не, разбира се — прекъсна го Кьолер. — Това единство би обезсмислило твърдението на Църквата, че е единственото средство, с помощта на което човек може да разбере Бога. Затова Църквата осъдила Галилей като еретик и го поставила под вечен домашен арест. Добре познавам историята на науката, господин Лангдън. Но това се е случило преди векове. Какво общо има с Леонардо Ветра?

„Това е въпросът.“ Лангдън премина по същество.

— Арестуването на Галилей хвърлило илюминатите в смут. Били допуснати грешки и Църквата се добрала до четирима от членовете на братството, заловила ги и ги разпитала. Но те не разкрили нищо… дори под изтезания.

— Изтезания ли?

Професорът кимна.

— Били жигосани живи. На гърдите. С кръст.

Кьолер се ококори и неспокойно стрелна с поглед трупа на Ветра.

— После учените били жестоко убити и труповете им били хвърлени на римските улици като предупреждение за онези, които се готвели да се присъединят към илюминатите. Останалите членове на братството усещали, че Църквата е по следите им, и избягали от Италия.

Лангдън замълча за миг, за да подчертае думите си, и се втренчи в мъртвите очи на директора.

— Илюминатите преминали в дълбока нелегалност и започнали да се обединяват с други групи, бягащи от католическите чистки — мистици, алхимици, окултисти, мюсюлмани, евреи. През годините те приемали нови членове. Появили се нови илюминати. По-мрачни илюминати. По-силно антихристиянски настроени. Станали изключително могъщи, имали загадъчни обреди, действали в пълна тайна, заклели се някой ден отново да се надигнат и да отмъстят на Католическата църква. Могъществото им нараснало до такава степен, че Църквата ги смятала за най-опасната антихристиянска сила на Земята. Ватиканът обявил братството за шайтан.

— Какво е „шайтан“?

— Това е ислямски образ. Означава „враг“… враг на Бога. Църквата избрала арабското име, защото смятала този език, езика на исляма, за нечист. — Лангдън се поколеба. — „Шайтан“ е от един корен с еврейската дума… „сатана“.

На лицето на Кьолер се изписа тревога.

Гласът на Лангдън прозвуча мрачно.

— Господин Кьолер, не знам как се е появил на гърдите на жертвата този знак… нито защо… но това е отдавна изчезналият символ на най-стария и най-могъщ сатанински култ в света.

Тясната уличка пустееше. Хашишинът крачеше бързо, черните му очи бяха изпълнени с очакване. Докато се приближаваше към целта си, в ума му отекваха прощалните думи на Янус: „Скоро ще започне втората фаза. Почини си.“

Той се ухили. Не беше спал цяла нощ, ала сега не мислеше за сън. Сънят бе за слабите. Той беше воин като предците си, а неговият народ никога не спеше, щом започне битката. Тази битка определено бе започнала и на него се беше паднала честта да пролее първата кръв. Сега имаше два часа да се радва на славата си преди да се върне на работа.

„Да спя ли? Има много по-добри начини да си почина…“

Жаждата за хедонистични наслади му бе вродена. Неговите предци бяха задоволявали страстите си с хашиш, но той предпочиташе друг вид удоволствия. Гордееше се с тялото си — идеално оформена машина за смърт, която въпреки произхода си отказваше да замърси с наркотици. Беше се пристрастил към нещо по-здравословно от опиатите… и много по-приятно.

Обзет от познатото нетърпение, хашишинът закрачи още по-бързо. Стигна до невзрачна врата и натисна звънеца. През хоризонталния процеп го погледнаха две меки кафяви очи. После вратата се отвори.

— Добре дошъл — поздрави го облечената с вкус жена, после го въведе в слабо осветена, безупречно обзаведена чакалня. Носеше се ухание на скъп парфюм. — Позвънете ми, когато изберете. — Жената му подаде албум със снимки и изчезна.

Хашишинът се усмихна.

Докато седеше на плюшения диван с албума в скута си, той усети, че плътската му жажда се събужда. Въпреки че неговият народ не празнуваше Коледа, хашишинът предполагаше, че така се чувства дете, седнало пред купчина коледни подаръци. Той разтвори албума и разгледа снимките. От тях го гледаше цял свят от сексуални фантазии.

Мариса. Италианска богиня. Огнена. Млада София Лорен.

Сачико. Японска гейша. Гъвкава. Несъмнено опитна.

Канара. Смайващо чернокожо видение. Мускулеста. Екзотична.

Мъжът два пъти разгледа целия албум и направи избора си. После натисна бутона на масата. След малко се появи жената, която го беше посрещнала. Той посочи снимката. Жената се усмихна.

— Последвайте ме.

След като уреди финансовия въпрос, тя проведе кратък телефонен разговор, изчака няколко минути и го поведе по спирално мраморно стълбище. Стигнаха до разкошен коридор.

— Златната врата в дъното — каза жената. — Имате скъп вкус.

„Така и трябва — помисли си хашишинът. — Аз съм познавач.“

Той мина по коридора като пантера, предвкусваща отдавна закъснял пир. Когато стигна до вратата, се усмихна. Тя вече бе открехната… и го мамеше вътре. Хашишинът я побутна и вратата безшумно се отвори.

Когато видя избраницата си, той разбра, че е преценил правилно. Тя бе точно както беше поискал… гола, легнала по гръб, с ръце, завързани за страничните стълбове на балдахина.

Хашишинът прекоси стаята и прокара тъмния си показалец по белия й като слонова кост корем. „Убих — помисли си той. — И ти си наградата ми.“

— Сатанински култ ли? — Кьолер избърса устните си и се размърда неспокойно. — Това е символ на сатанински култ, така ли?

Лангдън закрачи из ледената стая, за да се стопли.

— Илюминатите били сатанински култ. Но не в съвременния смисъл.

Той накратко обясни, че повечето хора си представят сатанинските култове като маниаци, боготворящи дявола, докато исторически сатанистите били образовани хора, които се противопоставяли на Църквата. Шайтан. Слуховете за сатанински жертвоприношения, черни магии и ритуали с пентаграми не били нищо друго освен лъжи, разпространявани от Църквата, за да опетнят нейните врагове. С времето противниците й, които искали да подражават на илюминатите, започнали да вярват на лъжите и да ги възприемат. Така се родил съвременният сатанизъм.

— Всичко това е древна история — внезапно изсумтя Кьолер. — Искам да знам как се е озовал тук този символ.

Лангдън дълбоко си пое дъх.

— Самият символ е създаден през шестнайсети век от анонимен художник, член на братството, в чест на любовта на Галилей към симетрията — нещо като свещен знак на илюминатите. Братството го запазило в тайна и според слуховете щяло да го разкрие едва когато придобие достатъчно могъщество, за да изпълни крайната си цел.

На лицето на Кьолер се изписа загрижено изражение.

— Значи този символ означава, че братството на илюминатите се връща на сцената?

Лангдън се намръщи.

— Не е възможно. Още не съм ви обяснил един момент от историята на илюминатите.

— Разказвайте — напрегна се директорът.

Професорът потърка ръце и мислено запрехвърля стотиците документи за илюминатите, които беше чел.

— Илюминатите били бегълци — каза той. — Когато напуснали Рим, обиколили цяла Европа в търсене на сигурно убежище, където да се прегрупират. Приело ги друго тайно общество… братство на богати баварски каменоделци, които се наричали свободни зидари.

— Масоните ли? — сепна се Кьолер.

Лангдън кимна. Не се изненадваше, че Кьолер е чувал за тях. В момента братството на масоните наброяваше над пет милиона члена в целия свят, половината от които в Съединените щати и над един милион в Европа.

— Масоните определено не са сатанинска секта — скептично заяви физикът.

— Категорично. Масоните станали жертва на собствената си благосклонност. След като в началото на осемнайсети век приютили бягащите учени, те неволно станали тяхно прикритие. Илюминатите навлезли сред тях и постепенно заели водещи позиции в ложите. Тайно установили научното си братство дълбоко в масонството — нещо като тайно общество в друго тайно общество. После използвали световните връзки на масонските ложи, за да разширят влиянието си.

Лангдън вдиша глътка леден въздух и продължи.

— Основна цел на илюминатите било унищожаването на католицизма. Братството вярвало, че суеверните догми на Църквата са най-голям враг на човечеството. Те се бояли, че ако религията продължава да разпространява набожните митове като абсолютен факт, научният прогрес ще спре и човечеството ще бъде обречено на невежество и безсмислени свещени войни.

— На каквито сме свидетели днес.

Професорът се намръщи. Кьолер имаше право. Свещените войни все още бяха по първите страници на вестниците. „Моят Бог е по-велик от твоя.“ Изглежда, че винаги имаше тясна връзка между истински набожните и големия брой жертви.

— Продължавайте — каза директорът.

— Илюминатите станали могъщи в Европа и отправили поглед към Америка. Мнозина от нейните първи ръководители били масони — Джордж Вашингтон, Бен Фраклин — честни, богобоязливи мъже, които не подозирали за влиянието на илюминатите върху масонството. Илюминатите помагали за основаването на банки, университети и промишлени предприятия, за да финансират осъществяването на крайната си цел. — Професорът замълча за миг. — Създаването на една обединена световна държава — нещо като мирски Нов световен ред.

Кьолер не помръдваше.

— Нов световен ред — повтори Лангдън, — основан на научната просвета. Нарекли тази идея Луциферова доктрина. Църквата твърдяла, че Луцифер е синоним на дявола, но според братството неговата същност се разкривала от буквалното му латинско значение — „носител на светлина“. Пак на латински — „илюминатор“.

Директорът въздъхна и гласът му внезапно прозвуча официално.

— Моля, седнете, господин Лангдън.

Професорът колебливо седна на един от покритите със скреж столове. Кьолер приближи инвалидната си количка към него.

— Не съм сигурен, че разбирам всичко, което току-що ми разказахте, но знам следното. Леонардо Ветра беше един от най-ценните учени на ЦЕРН. Той ми беше и приятел. Искам да ми помогнете да открия илюминатите.

Лангдън нямаше представа какво да му отговори.

— Да откриете илюминатите ли? — „Майтапи се, нали?“ — Боя се, че това е абсолютно невъзможно, господине.

Кьолер сбърчи чело.

— Какво искате да кажете? Нима…

— Господин Кьолер. — Лангдън се наведе към домакина си. Не бе сигурен как да му го обясни. — Още не съм свършил разказа си. Въпреки че наистина изглежда така, това клеймо едва ли е било оставено от илюминатите. От над половин век няма никакви свидетелства за тяхното съществуване и повечето учени са единодушни, че братството от дълги години е изчезнало.

Думите му бяха посрещнатите мълчание. Кьолер втренчено се взираше в мъглата и лицето му изразяваше смесица от изумление и гняв.

— Как може да твърдите, че тази група не съществува, след като името й е прогорено върху гърдите на моя приятел, по дяволите!

Самият Лангдън цяла сутрин си беше задавал този въпрос. Появата на амбиграмата бе поразителна. Специалистите по символика в света щяха да се смаят. И все пак ученият в Лангдън съзнаваше, че клеймото не доказва абсолютно нищо за илюминатите.

— Символите в никакъв случай не потвърждават съществуването на истинските си създатели — отбеляза той.

— Какво искате да кажете?

— Когато изчезват организации като тази на илюминатите, техните символи остават… и могат да бъдат възприети от други групи. Наричаме го „прехвърляне“. Често се среща в символиката. Нацистите възприели свастиката от индуистите, християните възприели разпятието от египтяните…

— Когато сутринта въведох думата „илюминати“ в компютъра, получих хиляди съответствия — възрази Кьолер. — Явно много хора смятат, че тази организация все още съществува.

— Привърженици на теориите за конспирациите — отвърна Лангдън. Винаги го бяха дразнили многобройните фантасмагории, които циркулираха в съвременната популярна култура. Медиите драпаха за апокалиптични сензации и разни набедени „специалисти по култовете“ продължаваха да трупат пари с измислени истории, че илюминатите съществуват и строят своя Нов световен ред. Неотдавна в „Ню Йорк Таймс“ бяха публикували материал за зловещите масонски връзки на безброй известни мъже — сър Артър Конан Дойл, херцог Кент, Питър Селърс, Ървинг Бърлин, принц Филип, Луис Армстронг, както и повечето прочути съвременни промишленици и банкови магнати.

Кьолер гневно посочи трупа на Ветра.

— Като се имат предвид веществените доказателства, смятам, че привържениците на теориите за конспирациите имат право.

— Знам как изглежда — колкото може по-дипломатично рече Лангдън. — И все пак е много по-правдоподобно друга организация да е възприела знака на илюминатите и да го използва за своите цели.

— Какви цели? Какво доказва това убийство?

„Основателен въпрос“ — помисли си професорът. Не можеше да си представи, че след четиристотин години някой е заимствал символа на илюминатите.

— Ясно ми е само, че дори все още да съществуват, макар да съм убеден, че това не е вярно, илюминатите по никакъв начин нямаше да се замесят в смъртта на Леонардо Ветра.

— Нима?

— Да. Те може да са вярвали в унищожаването на християнството, но са осъществявали влиянието си с политически и финансови средства, а не с терористични актове. Нещо повече, илюминатите имали строг морален кодекс, който ясно посочвал техните врагове. Отнасяли се с изключително уважение към хората на науката. За нищо на света нямаше да убият свой колега учен като Леонардо Ветра.

Очите на Кьолер се вледениха.

— Може би съм пропуснал да спомена, че Леонардо Ветра беше всичко друго, но не и обикновен учен.

Лангдън търпеливо въздъхна.

— Господин Кьолер, убеден съм, че Леонардо Ветра е бил блестящ в много отношения, но е факт…

Кьолер без предупреждение обърна инвалидната си количка и напусна стаята, като остави следа от вихреща се мъгла.

„За Бога“ — простена Лангдън и го последва. Физикът го чакаше в малка ниша в отсрещния край на коридора.

— Това е кабинетът на Леонардо — каза той и посочи плъзгащата се врата. — Когато го видите, може би ще разберете. — Кьолер с пъшкане се надигна и вратата се отвори.

Лангдън надникна в кабинета и настръхна.

В една друга държава пред редица скъпи видеомонитори търпеливо седеше млад служител и гледаше менящите се пред очите му образи от стотици безжични камери, наблюдаващи огромния комплекс.

Разкошен коридор.

Частен кабинет.

Обществена кухня.

Докато кадрите се редяха, служителят се мъчеше да пропъди дрямката си. Наближаваше краят на смяната му и въпреки това той все още беше нащрек. Службата бе чест за него. Някой ден щеше да бъде възнаграден.

Докато мислите му блуждаеха, образът на един от мониторите го сепна. Той инстинктивно подскочи, ръката му се стрелна напред и натисна някакъв бутон на контролния пулт. Кадърът замръзна. С опънати нерви служителят се наведе към екрана и се втренчи в него. Надписът показваше, че образът идва от камера №86 — която трябваше да гледа към коридор.

Ала картината пред него определено не показваше коридор.

Лангдън озадачено се вторачи в кабинета.

— Каква е тази стая? — Въпреки приятната топлина, той плахо пристъпи вътре.

Без да отговори, Кьолер го последва.

Професорът се огледа. Нямаше ни най-малка представа къде се е озовал. Никога не бе виждал толкова странна смесица от предмети. На отсрещната стена висеше огромно дървено разпятие, според него испанско, датиращо от XIV век. На тавана над кръста беше закачен метален макет на орбитиращи планети. Вляво имаше маслено платно на Богородица, а до него — ламинирана периодична таблица на елементите. На страничната стена, между две по-малки месингови разпятия, се мъдреше плакат на Алберт Айнщайн, с неговия любим цитат: „БОГ НЕ ИГРАЕ НА ЗАРОВЕ С ВСЕЛЕНАТА“.

Лангдън смаяно продължи да се оглежда. На бюрото на Ветра имаше подвързана с кожа Библия до пластмасов атомен модел на Бор и миниатюрно копие на Микеланджеловия Мойсей.

„Каква еклектика“ — помисли си той. В стаята бе приятно топло, ала нещо в обстановката го вледеняваше. Като че ли виждаше пред себе си сблъсък на два философски гиганта… опасно размиване на противоположни сили.

Той прочете заглавията на книжната лавица:

„Божията частица“.
„Физиката на таоизма“.
„Бог: доказателствата“.

На едната подпора за книги беше гравиран следният цитат:

Цитат :

„Истинската наука открива Бог зад всяка врата.“

Папа Пий ХП

— Леонардо беше католически свещеник — каза Кьолер.

Лангдън се обърна към него.

— Свещеник ли? Нали казахте, че бил физик?

— Беше и двете. В историята има много примери за хора на науката, които са били и духовници. Леонардо беше от тях. Той смяташе физиката за „Божия природен закон“. Твърдеше, че в естествения порядък навсякъде около нас се виждал Божият почерк. Надяваше се с помощта на науката да докаже съществуването на Бог на съмняващите се маси. Смяташе се за теофизик.

„Теофизик ли?“ Съчетанието му се струваше невъзможно.

— Напоследък в областта на ядрената физика бяха направени някои смайващи открития — каза Кьолер. — Открития с духовно значение. Много от тях бяха дело на Леонардо.

Лангдън внимателно погледна директора на ЦЕРН. Все още се опитваше да свикне със странната обстановка.

— Духовност и физика? — Професорът цял живот се бе занимавал с история на религията и ако имаше нещо сигурно, това беше фактът, че науката и религията още от самото начало бяха били непримирими архиврагове.

— Ветра беше един от най-големите ядрени физици — продължи Кьолер. — Започваше да обединява науката и религията… да доказва, че двете взаимно се допълват по най-неочаквани начини. Наричаше тази област „нова физика“. — Директорът свали една книга от лавицата и я подаде на Лангдън.

Професорът прочете заглавието. „Бог, чудесата и новата физика“. От Леонардо Ветра.

— Това е тясна област, но дава нови отговори на някои стари въпроси — въпроси за произхода на вселената и силите, които обвързват всички ни — поясни Кьолер. — Леонардо вярваше, че проучванията му притежават потенциала да насочат милиони към по-духовен живот. Миналата година категорично доказа съществуването на енергийна сила, която обединява всички ни. Всъщност той демонстрира, че ние сме физически свързани… че молекулите във вашето тяло са свързани с молекулите в моето… че във всички нас се движи една обща сила.

Лангдън се смути. „И Божията сила ще ни обедини.“

— Господин Ветра наистина ли е открил начин да докаже, че частиците са свързани?

— Убедително го доказа. Един от последните броеве на „Сайънтифик Америкън“ обяви новата физика за по-сигурен път към Бога от самата религия.

Тези думи постигнаха своето. Лангдън изведнъж се замисли за антирелигиозните илюминати. Той неохотно се насили теоретично да допусне за миг невъзможното. Ако илюминатите наистина продължаваха да съществуват, дали щяха да убият Леонардо, за да му попречат да отправи своето религиозно послание към масите? Професорът се отърси от тази мисъл. „Абсурд! Илюминатите са древна история! Знае го всеки учен!“

— Ветра имаше много врагове в научния свят — продължи Кьолер. — Мразеха го много научни пуристи. Дори тук в ЦЕРН. Смятаха, че е предателство към науката да използваш аналитичната физика, за да потвърдиш научните догми.

— Но съвременните учени не са ли по-толерантни към Църквата?

Кьолер презрително изсумтя.

— Че защо? Църквата може вече да не гори учените на клада, но ако смятате, че е оттеглила властта си над науката, запитайте се защо в половината училища във вашата страна е забранено да се преподава еволюционната теория. Запитайте се защо американската Християнска коалиция е най-влиятелното лоби срещу научния прогрес в света. Борбата между науката и религията продължава, господин Лангдън. Преместила се е от бойните полета в заседателните зали, но въпреки това продължава.

Професорът разбираше, че Кьолер е прав. Предишната седмица например харвардският теологически факултет беше организирал протестна демонстрация пред сградата на биологическия факултет срещу преподаването на генното инженерство. Деканът на биологическия факултет, известният орнитолог Ричард Аарониън, бе защитил учебната си програма с огромен плакат, провесен през прозореца на кабинета му. Плакатът изобразяваше християнска „риба“ с четири крачета — според Аарониън, дан на еволюцията на африканските белодробни риби на сушата. Под рибата, вместо името Иисус, пишеше „ДАРВИН!“.

Остро писукане разцепи тишината и Лангдън се сепна. Кьолер протегна ръка към електронните устройства на инвалидната количка, вдигна пейджъра от стойката му и прочете полученото съобщение.

— Добре. От дъщерята на Леонардо е. Госпожица Ветра в момента пристига на хеликоптерната площадка. Ще я посрещнем там. Мисля, че е най-добре да не идва тук. Не ми се ще да види баща си в това състояние.

Лангдън се съгласи с него. Никое дете не заслужаваше такъв шок.

— Ще помоля госпожица Ветра да ни разкаже за проекта, върху който са работели с баща си… това може да обясни защо са го убили.

— Смятате, че са го убили заради работата му ли?

— Напълно е възможно. Леонардо ми каза, че работи върху нещо сензационно. Не сподели подробности. Беше станал много потаен. Имаше лична лаборатория и настояваше за уединение, което с готовност му осигурявах заради блестящите му открития. Напоследък работата му поглъщаше огромни количества електрическа енергия, но се въздържах да го разпитвам. — Кьолер обърна количката си към изхода. — Преди да излезем оттук обаче трябва да ви кажа още нещо.

Лангдън не бе сигурен, че иска да го чуе.

— Убиецът е откраднал нещо от Ветра.

— Какво?

— Елате.

Директорът се насочи към пълната с мъгла дневна. Лангдън го последва, без да знае какво да очаква. Кьолер спря на сантиметри от трупа и повика професора да се приближи. Лангдън неохотно го направи. От миризмата на замръзналата урина на жертвата му се пригади.

— Погледнете лицето му — каза физикът.

„Да погледна лицето му ли?“ — Лангдън се намръщи. — „Нали било откраднато нещо?“

Той колебливо приклекна и се опита да види лицето на Ветра, но главата на жертвата беше извита на сто и осемдесет градуса.

Кьолер с мъка се наведе и внимателно завъртя замръзналата глава на приятеля си. Вратът на убития учен изпращя и сгърченото му от болка лице най-после се появи. Директорът задържа главата му за миг.

— Мили Боже! — извика Лангдън и ужасено се отдръпна. Лицето на Ветра бе окървавено. Единственото му кафяво око безжизнено се впиваше в него. Другата очна орбита беше празна. — Откраднали са окото му?

Глава 14

Лангдън излезе от Сграда В и слънцето му помогна да се отърси от запечаталия се в ума му образ на празната очна орбита.

— Насам, моля — каза Кьолер и пое нагоре по стръмната алея. Електрическата инвалидна количка с лекота взимаше наклона. — Госпожица Ветра ще пристигне всеки момент.

Професорът побърза да го настигне.

— Е? — попита Кьолер. — Още ли се съмнявате в участието на илюминатите?

Лангдън вече не знаеше какво да мисли. Редигиозните връзки на Ветра определено бяха смущаващи — и все пак не можеше да загърби всички научни доказателства, които бе проучвал. А и окото…

— Продължавам да смятам, че илюминатите не са замесени в това убийство — по-твърдо, отколкото беше възнамерявал, заяви той. — Доказва го липсващото око.

— Защо?

— Случайното обезобразяване е изключително… нетипично за илюминатите — поясни професорът. — Специалистите по историята на култовете се занимават с отделни случаи на обезобразяване, дело на неопитни периферни секти — фанатици, които извършват случайни терористични актове — но илюминатите винаги са били изключително преднамерени.

— Преднамерени ли? Хирургическото изваждане на нечие око не е ли преднамерено?

— Това не праща ясно послание. Не изпълнява по-висша цел.

Количката на Кьолер рязко спря на върха на хълма. Той се обърна.

— Повярвайте ми, господин Лангдън, липсващото око наистина изпълнява по-висша цел… много по-висша цел.

На запад се разнесе рев на хеликоптерни перки. Появи се вертолет, който се понесе над откритата долина към тях, рязко зави, после увисна над площадката.

Лангдън го наблюдаваше разсеяно — мислите му се въртяха в кръг като перките. Чудеше се дали един здрав сън ще го избави от целия този ужас. Кой знае защо, се съмняваше.

Машината кацна и пилотът скочи на земята и започна да разтоварва багажа. Имаше много неща — чанти, найлонови херметично затворени сакове, кислородни бутилки и сандъци със свръхмодерно водолазно оборудване.

Професорът се смути.

— Това багажът на госпожица Ветра ли е?

Кьолер кимна.

— Тя извършваше биологични проучвания в Балеарско море.

— Нали казахте, че била физик?

— Така е. Занимава се с физика на биологичната обвързаност. Изучава взаимовръзките между жизнените системи. Работата й е тясно свързана с проучванията на баща й в областта на ядрената физика. Наскоро госпожица Ветра опроверга една от фундаменталните теории на Айнщайн, като наблюдава ято риба тон с помощта на автоматично синхронизирани камери.

Лангдън се вгледа в лицето на домакина си, за да види дали се шегува. „Айнщайн и риба тон?“ Започваше да се чуди дали космическият боинг Х-33 по погрешка не го е оставил на друга планета.

След малко от хеликоптера се появи Витория Ветра и Робърт Лангдън разбра, че този ден е посветен на безкрайните изненади. С тъмнозелените си къси панталонки и бяла фланелка без ръкави, младата жена изобщо не приличаше на задръстената физичка, която бе очаквал. Гъвкава и грациозна, тя беше висока, имаше матова кожа и дълга черна коса — вихърът от перките я развяваше. Лицето й бе типично италианско — не изключително красиво, но с едри, земни черти, които дори от двадесет метра сякаш излъчваха първична чувственост. Въздушното течение прилепваше дрехите към тялото й и подчертаваше стройната й фигура и малките й гърди.

— Госпожица Ветра е изключително силна жена — очевидно усетил възхищението на Лангдън, каза Кьолер. — Прекарва месеци в опасни екологични системи. Тя е стриктна вегетарианка и е местният йогистки гуру.

„Йога ли?“ — помисли си Лангдън. Древното хиндуистко изкуство на медитацията изглеждаше странно за физичка и дъщеря на католически свещеник.

Той погледна приближаващата се Витория. Очевидно беше плакала, но дълбоките й черни очи бяха изпълнени с чувства, които професорът не можеше да разгадае. И въпреки това младата жена крачеше с жар и самоувереност.

Крайниците й бяха яки и почернели и излъчваха присъщото сияние на средиземноморска плът, наслаждавала се на много часове слънце.

— Витория — каза Кьолер. — Моите искрени съболезнования. Това е ужасна загуба за науката… за всички нас в ЦЕРН.

Тя признателно кимна. Гласът й бе гладък — гърлен английски с акцент.

— Открихте ли убиеца?

— Все още работим по въпроса.

Витория се обърна към Лангдън и протегна фината си ръка.

— Казвам се Витория Ветра. Предполагам, че сте от Интерпол.

Професорът стисна ръката й, за миг омагьосан от дълбочината на влажните й очи.

— Робърт Лангдън. — Не бе сигурен какво друго да отвърне.

— Господин Лангдън не е от полицията — поясни Кьолер. — Той е специалист от Съединените щати. Тук е, за да ни помогне да открием виновника за това положение.

Витория се поколеба.

— Ами полицията?

Директорът въздъхна, ала не отговори.

— Къде е тялото му? — попита тя.

— В момента го подготвят за погребението.

Лъжата изненада Лангдън.

— Искам да го видя — настоя Витория.

— Баща ти беше жестоко убит, Витория — опита се да я уговори Кьолер. — По-добре да го запомниш такъв, какъвто беше.

Тя понечи да възрази, ала я прекъснаха.

— Ей, Витория! — разнесоха се някакви гласове от далечината. — Добре дошла!

Младата жена се обърна. Група учени минаваха покрай хеликоптерната площадка и весело й махаха.

— Напоследък да си опровергала друга теория на Айнщайн? — извика един от тях.

— Баща ти трябва да се гордее с теб! — прибави друг.

Витория неловко им махна. После пак се обърна към Кьолер. На лицето й се бе изписал смут.

— Никой ли не знае?

— Реших, че трябва да сме дискретни.

— Не си казал на персонала, че баща ми е бил убит? — Към озадачението в гласа й се примеси гняв.

Тонът на Кьолер мигновено се промени.

— Навярно забравяш, че веднага щом съобщя за убийството на баща ти, в ЦЕРН ще се проведе следствие. Включително грижливо претърсване на неговата лаборатория. Винаги съм се опитвал да уважавам желанието на баща ти за самостоятелност. Той ми каза само две неща за сегашния ви проект. Първо, че сигурно през следващите десет години ще донесе на ЦЕРН милиони франкове от лицензионни договори. И второ, че не е готов за публично оповестяване, защото все още е опасна технология. Като се имат предвид тези два факта, предпочитам външни лица да не се ровят в неговата лаборатория и или да откраднат работата му, или да загинат и после вината да падне върху ЦЕРН. Ясен ли съм?

Витория безмълвно се вторачи в него. Лангдън усети в погледа й неволно уважение. Очевидно приемаше логиката на Кьолер.

— Преди да съобщим на властите, трябва да знам върху какво сте работили — продължи директорът. — Заведи ни в лабораторията си.

— Лабораторията няма отношение към въпроса — отвърна младата жена. — Никой не знаеше с какво се занимаваме двамата. Експериментът не може да има нищо общо с убийството на баща ми.

Кьолер тежко въздъхна.

— Уликите предполагат обратното.

— Улики ли? Какви улики?

Лангдън си задаваше същия въпрос.

Кьолер отново избърса устата си.

— Просто ще трябва да ми повярваш.

Изпепеляващият поглед на Витория показваше, че не му вярва.

Глава 15

Лангдън мълчаливо закрачи зад Витория и Кьолер. Влязоха в централното фоайе, откъдето бе започнало странното посещение на професора. Краката на младата жена се движеха с гъвкава пъргавост — като на олимпийска плувкиня — качество, реши Лангдън, несъмнено придобито от йогистката подвижност. Чуваше преднамерено бавното й дишане, сякаш се опитваше да сподави мъката си.

Искаше му се да й каже нещо, да й изрази съчувствието си. И той познаваше внезапната празнота от неочакваната загуба на родител. Спомняше си главно погребението, дъждовно и сиво. Два дни след двадесетия му рожден ден. Къщата бе била пълна с мъже в сиви костюми, мъже, които прекалено силно бяха стискали ръката му. Всички бяха мърморили думи като „инфаркт“ и „стрес“. Майка му през сълзи се беше шегувала, че винаги е можела да следи стоковата борса просто като държи съпруга си за ръка… и използва пулса му като лична телеграфна лента.

Веднъж, още когато баща му бе жив, Лангдън чу майка си да го моли да „спре и да помирише розите“. Същата година Лангдън му купи малка стъклена роза за Коледа. Никога не беше виждал по-красиво нещо… слънчевите лъчи вълшебно се пречупваха през стъклото и обагряха стената в пъстра светлина. „Прелестна е — каза баща му, когато разтвори кутията, и го целуна по челото. — Хайде да й намерим безопасно място.“ И внимателно я постави на една висока прашна лавица в най-тъмния ъгъл на дневната. След няколко дни Лангдън се качи на една табуретка, взе розата и я върна в магазина. Баща му така и не забеляза изчезването й.

Иззвъняването на асансьора го върна в настоящето. Витория и Кьолер се качваха в кабината. Той се поколеба пред отворените врати.

— Какво има? — по-скоро нетърпеливо, отколкото загрижено попита директорът.

— Нищо — отвърна Лангдън и се насили да влезе в тясната кабина. Използваше асансьори само когато бе абсолютно необходимо. Предпочиташе откритото пространство на стълбищата.

— Лабораторията на доктор Ветра е под земята — поясни Кьолер.

„Чудесно“ — помисли си професорът и влезе в асансьора. Усети леден вятър, духащ от дълбините на шахтата. Вратите се затвориха и асансьорът потегли надолу.

— Шест етажа — безизразно като аналитична машина каза физикът.

Лангдън си представи мрака на празната шахта под тях. Опита се да пропъди образа, като се вторачи в променящите се цифри на етажите. Странно, таблото показваше само два етажа. ПЪРВИ ЕТАЖ и ГАК.

— Какво означава ГАК? — като се опитваше да не проявява външно нервността си, попита той.

— Голям адронов колидер — поясни Кьолер. — Ядрен акселератор.

„Ядрен акселератор ли?“ — Лангдън смътно познаваше този термин. За пръв път го беше чул по време на вечеря с колеги в кеймбриджкия Дънстър Хауз. Един техен приятел, физикът Боб Браунел, бе пристигнал разярен.

— Тия копелета са го спрели! — изруга той.

— Какво са спрели? — попитаха всички.

— Строежа на ССК!

— На кое?

— На Суперпроводниковия суперколидер!

Някой сви рамене.

— Не знаех, че Харвард строи такова нещо.

— Не Харвард! — възкликна Браунел. — Съединените щати! Щеше да е най-мощният ядрен акселератор на света! Един от най-важните научни проекти на нашия век! Вече са вложени два милиарда долара и Сенатът прекратява проекта! Проклети религиозни лобисти!

Когато накрая се успокои, Браунел обясни, че ядреният акселератор бил голяма кръгла тръба, през която се ускорявали елементарни частици. Магнитите в тръбата се включвали и изключвали в бърза последователност, за да „разбъркват“ частиците, докато те не развият огромна скорост. Ускорените частици се движели в тръбата с около двеста и деветдесет хиляди километра в секунда.

— Но това е почти скоростта на светлината! — възкликна един от професорите.

— Напълно си прав — потвърди Браунел и продължи разказа си. Като ускорявали две частици в противоположни посоки на тръбата и после ги сблъсквали, учените можели да ги разделят на съставните им части и да видят основните градивни елементи на природата. — Ядрените акселератори са важни за бъдещето на науката — заяви физикът. — Сблъскването на елементарните частици е ключът към разбирането на строителните материали на вселената.

Харвардският „придворен поет“, тих човек, казваше се Чарлз Прат, не се впечатли.

— Това ми изглежда доста неандерталски подход към науката… — отбеляза той. — Все едно да удариш два часовника един в друг, за да видиш от какво са направени.

Браунел хвърли вилицата си и изхвърча от ресторанта.

„Значи в ЦЕРН имат ядрен ускорител? — помисли Лангдън, докато асансьорът се спускаше. — Кръгла тръба за сблъскване на елементарни частици.“ Зачуди се защо са я заровили под земята.

Когато кабината спря, той с облекчение усети под краката си твърда земя. Ала когато вратите се отвориха, облекчението му се изпари. Робърт Лангдън се озова изправен пред напълно непознат свят.

Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки и представляваше гладък бетонен тунел. Пространството пред асаньора бе ярко осветено, но по-нататък всичко тънеше в мрак, от който лъхаше влажен вятър, напомнящ, че се намират дълбоко под земята. Лангдън почти усещаше тежестта на пръстта и камъка над главата си. За миг отново стана деветгодишен… мракът го тласкаше назад… назад към петте часа смазваща чернота, която все още го измъчваше. Той сви юмруци и овладя страха си.

Витория мълчаливо слезе от асансьора и без колебание потъна в мрака. Над главата й една след друга започнаха да се включват флуоресцентни лампи. Ефектът беше смущаващ — сякаш тунелът бе жив… и предусещаше всяка нейна стъпка. Лангдън и Кьолер я последваха на известно разстояние. Светлините зад тях автоматично угасваха.

— Този ядрен акселератор — тихо рече Лангдън. — Някъде в тунела ли е?

— Ей там. — Директорът посочи наляво към полирана хромирана тръба, която минаваше по стената на коридора.

Лангдън я погледна объркано.

— Това ли е акселераторът? — Устройството изобщо не изглеждаше така, както си го беше представял. Тръбата бе идеално права, с диаметър по-малко от метър, и изчезваше в тъмнината на тунела. „По-скоро прилича на модерен канал“ — каза си Лангдън. — Мислех, че ядреният акселератор е кръгъл.

— Този акселератор наистина е кръгъл — потвърди Кьолер. — Изглежда прав, но това е зрителна илюзия. Обиколката на тунела е толкова голяма, че дъгата не се забелязва — като заоблеността на Земята.

Лангдън се смая. „Това — кръг?“

— Но… тогава трябва да е огромен!

— ГАК е най-голямата машина на света.

Професорът със закъснение си спомни, че шофьорът му бе казал нещо за грамадна машина, заровена под земята. „Но…“

— Диаметърът му е над осем, а дължината му е двайсет и седем километра.

Лангдън рязко се огледа.

— Двайсет и седем километра ли? — Той се вторачи в директора, после се обърна към тъмния тунел пред тях. — Този коридор е дълъг двайсет и седем километра? Това са… над шестнайсет мили!

Кьолер кимна.

— И описва идеален кръг. Стига чак до Франция, после завива и се връща обратно. Преди да се сблъскат, напълно ускорените елементарни частици правят над десет хиляди обиколки за една секунда.

Лангдън се взираше в зейналия тунел. Коленете му омекнаха.

— Искате да кажете, че ЦЕРН е изкопал милиони тонове пръст само за да сблъсква някакви си частици?

Кьолер сви рамене.

— За да открие истината, понякога човек трябва да премества планини.

На стотици километри от ЦЕРН по радиостанцията изпращя глас:

— Добре, в коридора съм.

Техникът, който наблюдаваше видеоекраните, натисна бутона на предавателя си.

— Виждаш образ от осемдесет и шеста камера. Би трябвало да е в дъното.

Последва дълго мълчание. По челото на служителя избиха ситни капчици пот. Накрая радиостанцията изпращя.

— Камерата я няма — съобщи гласът. — Обаче виждам къде е била монтирана. Някой я е свалил.

Техникът въздъхна тежко.

— Благодаря. Би ли почакал малко?

Той насочи вниманието си към редицата видеомонитори. Огромни части от комплекса бяха открити за външни лица и и преди бяха изчезвали безжични камери, обикновено откраднати от шегаджии, търсещи сувенири.

Но веднага щом някоя камера напускаше лабораторията и се отдалечаваше, сигналът се изгубваше и екранът угасваше. Озадачен, техникът се вторачи в монитора. От камера №86 идваше кристално чист образ.

„Ако камерата е била открадната, защо все още получаваме сигнал? — зачуди се той. Знаеше, че има само едно обяснение, разбира се. Камерата все още се намираше в комплекса и някой просто я беше преместил. — Но кой? И защо?“

Той дълго наблюдава екрана. Накрая вдигна радиостанцията.

— На това стълбище има ли килери? Шкафове или тъмни ниши?

Гласът прозвуча смутено.

— Не. Защо?

Техникът се намръщи.

— Няма значение. Благодаря за помощта. — Той изключи радиостанцията и прехапа устни.

Като се имаше предвид малкият й размер и фактът, че е безжична, техникът знаеше, че видеокамерата може да предава от всяка точка на строго охраняваната територия — гъсто застроена площ с тридесет и две отделни сгради в радиус от осемстотин метра. Единственото указание бе това, че изглежда, се намираше на тъмно място. Което, разбира се, не му помагаше много. В комплекса имаше безброй тъмни места — сервизни килери, отоплителни тръби, градински бараки, гардероби, дори лабиринт от подземни тунели. Можеха да минат седмици, докато намерят камера №86.

„Но това е най-малкият ми проблем“ — помисли си той.

Освен непонятното й преместване, в случая имаше още нещо смущаващо. Техникът погледна образа, който излъчваше изчезналата камера. Неподвижен предмет. Модерно наглед устройство, каквото никога не беше виждал. В основата му мигаше електронен дисплей.

Въпреки че беше преминал строга подготовка за извънредни ситуации, служителят усещаше, че пулсът му се е ускорил. Опита се да не изпада в паника. Трябваше да има обяснение. Предметът изглеждаше прекалено малък, за да представлява сериозна опасност. Но пък присъствието му в комплекса бе обезпокоително. Всъщност извънредно обезпокоително.

„И то тъкмо днес“ — помисли си той.

Охраната винаги беше била от първостепенна важност за неговия работодател, но днес значението й бе по-голямо от когато и да било през последните две десетилетия. Техникът дълго се взира в предмета. Предусещаше тътена на далечна буря.

Потънал в пот, той набра номера на своя началник.

Глава 17

Малко деца могат да кажат, че помнят деня, в който за пръв път са видели баща си, ала Витория Ветра беше от тях. Тогава бе осемгодишна и живееше в Орфанотрофио ди Сиена, католическо сиропиталище край Флоренция, изоставена от родителите си, които не познаваше.

Валеше дъжд. Монахините два пъти я бяха повикали на вечеря, но както винаги, тя се беше престорила, че не ги чува. Лежеше на двора и се взираше в дъждовните капки… усещаше ударите им по тялото си… опитваше се да си представи къде ще падне следващата. Монахините пак я повикаха, притеснени, че пневмонията може да се пребори с любопитството към природата на това непоносимо упорито дете.

„Не ви чувам“ — помисли си Витория.

Когато младият свещеник дойде да я вземе, беше подгизнала до мозъка на костите си. Не го познаваше. Той бе нов. Витория очакваше да я сграбчи и да я замъкне вътре. Ала отчето не го направи. За нейна почуда, той легна до нея и намокри расото си в локвите.

— Казват, че задаваш много въпроси — рече младият мъж.

Витория се намръщи.

— Въпросите нещо лошо ли са?

Той се засмя.

— Излиза, че са прави.

— Какво правиш тук?

— Същото, каквото и ти… чудя се защо падат капките.

— Аз не се чудя защо падат! Вече знам!

Свещеникът я погледна смаяно.

— Наистина ли?

— Сестра Франческа казва, че дъждовните капки са сълзи на ангели, пролети, за да измият греховете ни.

— Леле! — изненадано рече той. — Е, това обяснява всичко.

— Не е вярно! — отсече момичето. — Капките падат, защото всичко пада! Всичко пада! Не само дъждът!

Свещеникът озадачено се почеса по главата.

— Знаеш ли, млада госпожице, имаш право. Наистина всичко пада. Трябва да е заради гравитацията.

— Заради кое?

Той я погледна удивено.

— Не си чувала за гравитацията!

— Не.

Отчето тъжно сви рамене.

— Жалко. Гравитацията отговаря на много въпроси.

Витория се надигна и седна.

— Какво е гравитация? — попита тя. — Кажете ми!

Свещеникът й намигна.

— Какво ще кажеш да ти обясня по време на вечеря?

Младият свещеник бе Леонардо Ветра. Макар и утвърден физик, той се беше посветил на друго призвание и бе постъпил в духовната семинария. Леонардо и Витория станаха най-добри приятели в самотния свят на монахини и устави. Момичето го караше да се смее и той я взе под крилото си, научи я, че красивите неща като дъждовните капки и реките имат много обяснения. Разказа й за светлината, планетите, звездите и за цялата природа през очите и на Бог, и на науката. Интелигентността и вроденото любопитство на Витория я правеха чудесна ученичка. Леонардо я закриляше като своя дъщеря.

Витория също беше доволна. Никога не бе познавала щастието да има баща. Докато всеки друг възрастен отговаряше на въпросите й с пляскане по китката, Леонардо часове наред й показваше книги. Дори я питаше за нейните идеи. Витория се молеше той завинаги да остане при нея. Един ден се сбъдна най-страшният й кошмар.

Отец Леонардо й каза, че напуска сиропиталището.

— Заминавам за Швейцария — поясни той. — Получих стипендия и ще следвам физика в Женевския университет.

— Физика ли? — извика Витория. — Мислех, че обичаш Бог.

— Обичам го. Много. Тъкмо затова искам да изуча божествените му закони. Законите на физиката са платното, върху което Господ е нарисувал своя шедьовър.

Витория беше ужасена. Но отец Леонардо имаше още една новина. Разговарял с началниците си и получил разрешение да я осинови.

— Искаш ли да те осиновя? — попита свещеникът.

— Какво значи това?

Отец Леонардо й обясни.

Витория се разплака от радост и го прегръща в продължение на пет минути.

— О, да! Да!

Младият свещеник й каза, че за известно време трябва да я остави и да уреди новия им дом в Швейцария, но обеща след половин година да я вземе при себе си. Това беше най-дългото чакане в живота на Витория, ала той удържа на думата си. Пет дни преди деветия си рожден ден момичето се премести в Женева. Денем ходеше в Женевското международно училище, а вечер я учеше баща й.

След три години Леонардо Ветра постъпи в ЦЕРН. Двамата се озоваха в страна на чудесата, за каквато малката Витория никога не бе и мечтала.

Докато крачеше по тунела на ГАК, Витория Ветра чувстваше тялото си като вцепенено. Виждаше матовото си отражение в хромираната повърхност на тръбата и усещаше отсъствието на баща си. Обикновено се намираше в състояние на пълно спокойствие, на хармония със заобикалящия я свят. Ала сега съвсем ненадейно всичко бе изгубило значение. Последните три часа бяха преминали като в мъгла.

Когато Кьолер я беше потърсил, на Балеарските острови бе десет сутринта. „Баща ти е убит. Незабавно се върни.“ Въпреки зноя на палубата на кораба думите я бяха вледенили до мозъка на костите. Безизразният глас на директора я беше пронизал също толкова болезнено, колкото и самата вест.

И сега се завръщаше у дома. „Но какъв дом?“ ЦЕРН, неин свят от дванадесетгодишна възраст, й се струваше чужд. Баща й, човекът, който го бе правил вълшебен, го нямаше.

„Дишай дълбоко“ — каза си тя, ала не можеше да успокои мислите си. Въпросите кръжаха все по-бързо. Кой беше убил баща й? И защо? Кой бе този американски „специалист“? Защо Кьолер настояваше да види лабораторията?

Директорът беше казал, че има доказателства за връзката на убийството с настоящия проект на баща й. „Какви доказателства? Никой не знаеше върху какво работим! И даже някой да е открил, защо ще го убива?“

Докато вървеше по тунела на ГАК към лабораторията на баща си, Витория осъзна, че ще трябва да разкрие най-големия му успех в негово отсъствие. Съвсем различно си бе представяла този момент. Във въображението си беше виждала баща си да вика водещите учени от ЦЕРН в лабораторията си, за да им покаже своето откритие, бе наблюдавала изписалото се на лицата им благоговение. После той с бащинска гордост им обясняваше, че тъкмо една от идеите на Витория му е помогнала да превърне проекта в реалност… че дъщеря му е основна участничка в откритието… В гърлото й заседна буца. „С баща ми трябваше заедно да се насладим на този миг.“ Но сега беше сама. Нямаше колеги. Нямаше щастливи лица. Само някакъв непознат американец и Максимилиан Кьолер.

„Максимилиан Кьолер. Der Konig.“

Витория от малка не харесваше този човек. Макар че постепенно бе започнала да се възхищава на изключителния му интелект, неговото ледено поведение винаги й се струваше нечовешко, пълна противоположност на бащината й топлота. Кьолер се занимаваше с наука заради нейната безупречна логика… а баща й — заради духовната й прелест. Но колкото и да беше странно, между двамата мъже винаги бе съществувало негласно уважение.

„Геният безрезервно приема други гении“ — веднъж й беше обяснил някой.

„Геният — помисли си тя. — Баща ми… татко. Мъртъв.“

Входът на лабораторията на Леонардо Ветра представляваше дълъг стерилен коридор с под, настлан с бели плочки. Лангдън се почувства така, все едно влиза в някаква подземна лудница. По стените висяха десетки черно-бели снимки. Въпреки че цял живот бе изучавал изображения, тези фотографии му бяха напълно чужди. Приличаха на хаотични негативи на нишки и спирали. „Модерно изкуство — помисли си той. — Джаксън Полък[1] на амфетамини?“

— Компютърни изображения на сблъскващи се елементарни частици — очевидно забелязала интереса му, поясни Витория. — Онова там е Z-частица[2] — каза тя и посочи бледа линия, почти невидима сред общия хаос. — Баща ми я откри преди пет години. Чиста енергия — няма абсолютно никаква маса. Спокойно може да е най-малкият градивен елемент в природата. Материята не е нищо друго освен уловена енергия.

„Материята е енергия? — Лангдън наклони глава. — Звучи като нещо дзенбудистко.“ Той погледна едва забележимата нишка на снимката и се зачуди как ще реагират неговите приятелчета от харвардския физически факултет, когато им каже, че през почивните дни се е възхищавал на Z-частици край Големия адронов колидер.

— Витория, трябва да отбележа, че сутринта идвах тук да търся баща ти — рече Кьолер, когато стигнаха до внушителната стоманена врата на лабораторията.

— Нима? — сепна се тя.

— Да. И си представи изненадата ми, когато установих, че е сменил обичайната за ЦЕРН електронна ключалка с нещо друго. — Директорът посочи монтираното до вратата сложно електронно устройство.

— Извинявам се — отвърна Витория. — Знаеш какво беше отношението му към личната му самостоятелност. Не искаше никой освен нас двамата да има достъп до лабораторията.

— Добре — каза Кьолер. — Отвори вратата.

Тя дълго остана неподвижна, после дълбоко си пое дъх и се изправи пред механизма на стената.

Лангдън изобщо не бе готов за онова, което се случи после. Витория внимателно доближи дясното си око към изпъкнал обектив, който приличаше на телескоп, и натисна бутона на устройството. Нещо в него изщрака. Проблесна лъч, който освети очната й ябълка като копирна машина.

— Това е сканиране на ретината — поясни тя. — Безотказна технология. Настроена е само за ретината на двама души. Моята и на баща ми.

Робърт Лангдън се вцепени от ужас. Пред очите му отново се появи образът на Леонардо Ветра — окървавеното лице, втораченото в него кафяво око, празната очна орбита. Опита се да отхвърли очевидната истина, ала после ги видя… по белите плочки под скенера… бледи червени капчици. Засъхнала кръв.

Слава Богу, Витория не ги забеляза.

Стоманената врата с плъзгане се отвори и младата жена влезе в лабораторията.

Кьолер впери твърдия си поглед в Лангдън. Посланието му беше ясно: „Както ви казах… липсващото око изпълнява по-висша цел.“




Бележки

[1] Джаксън Полък (1912–1956) — американски художник абстракционист. — Б.пр.

[2] Вид бозон. — Б.пр.

Ръцете на жената бяха завързани, китките й бяха поморавели и подути от триенето на въжетата. Хашишинът уморено лежеше до нея и се възхищаваше на голата си жертва. Чудеше се дали дрямката й е престорена, смехотворен опит да не му служи повече.

Не го интересуваше. Беше получил каквото искаше. Задоволен, той седна на леглото.

В неговата родина жените бяха вещи. Слаби. Средства за удоволствие. Робини, които можеха да се продават като добитък. И си знаеха мястото. Ала тук, в Европа, жените се преструваха на силни и независими, което едновременно го развеселяваше и възбуждаше. Физическото им покоряване винаги му доставяше наслада.

Въпреки задоволяването на страстите си обаче хашишинът усещаше, че в него се събужда друго желание. Предишната нощ бе убил, убил и обезобразил, а за него убийствата бяха като хероин… всяко следващо го задоволяваше само временно и после желанието ставаше още по-силно. Действието му се беше изчерпало и сега жаждата се бе завърнала.

Той впери поглед в спящата жена. Прокара длан по шията й и се възбуди от мисълта, че за миг може да сложи край на живота й. Имаше ли значение? Тя не беше пълноценно човешко същество, просто средство за удоволствие и служба. Силните му пръсти обхванаха гърлото й, доловиха слабия й пулс. После той потисна желанието си и отдръпна ръка. Имаше работа. Служба на кауза, по-висша от неговото желание.

Докато ставаше от леглото, хашишинът с гордост си мислеше каква чест му оказват с възложената му задача. Все още не можеше да проумее влиянието на онзи човек на име Янус и древното братство, което ръководеше. Цяло чудо бе, че братството е избрало тъкмо него. Отнякъде бяха научили за омразата му… и за неговите способности. Никога нямаше да узнае как. „Пипалата им се простират надалеч.“

Сега му бяха оказали най-голямата чест. Той щеше да е техни ръце и техен глас. Техен убиец и вестител. Онзи, когото неговият народ познаваше под името Малак ал-хак — ангела на истината.

Глава 19

Лабораторията на Ветра сякаш идваше от бъдещето.

Чисто бяла, с компютри и специализирано електронно оборудване покрай всички стени, тя приличаше на операционна. Лангдън се зачуди какви тайни крие това място, за да оправдае изваждането на нечие око.

Влязоха. Кьолер изглеждаше неспокоен и очите му шареха в търсене на следи от крадец. Ала помещението пустееше. Витория също се движеше бавно… сякаш лабораторията й се струваше чужда без баща й.

Вниманието на Лангдън незабавно се насочи към центъра на стаята, където се издигаха няколко ниски колони. Десетина стълба от полирана стомана бяха подредени в кръг като миниатюрен Стоунхендж. Бяха високи по-малко от метър и напомняха на музейни поставки за геми. Тези колони обаче обаче явно не бяха предназначени за скъпоценни камъни. Върху тях имаше дебели прозрачни контейнери, големи колкото кутии за тенисни топки. Изглеждаха празни.

Кьолер озадачено се вторачи в кутиите, после очевидно реши за момента да не им обръща внимание и попита Витория:

— Има ли нещо откраднато?

— Откраднато ли? Как? — изненада се тя. — Сканирането на ретината позволява достъп само на нас с баща ми.

— Просто се поогледай.

Витория въздъхна и се подчини. След няколко минути сви рамене.

— Всичко ми се струва така, както винаги го оставяше баща ми. Подреден хаос.

Лангдън усети, че Кьолер претегля възможностите си, сякаш се чудеше докъде да тласне Витория… какво да й разкрие. Очевидно реши за момента да не прекалява. Насочи инвалидната си количка към средата на помещението и разгледа загадъчните, привидно празни кутии.

— Тайните са лукс, който вече не можем да си позволим — каза директорът.

Витория неохотно кимна, после ненадейно на лицето й се изписа вълнение, сякаш идването й в лабораторията беше отприщило порой от спомени.

„Остави я за малко“ — помисли си Лангдън.

Като че ли се приготвяше за онова, което щеше да разкрие, Витория затвори очи и дълбоко си пое дъх. После пак. И пак. И пак…

Професорът я наблюдаваше, внезапно загрижен. „Добре ли е?“ Той се озърна към Кьолер, който изглеждаше невъзмутим, явно присъствал на този ритуал и преди. Изтекоха десет секунди и тя вдигна клепачи.

Лангдън не можеше да повярва на метаморфозата й. Витория Ветра се беше преобразила. Пълните й устни бяха отпуснати, раменете й също, очите й бяха меки и отстъпчиви. Сякаш бе разместила всички мускули в тялото си, за да приеме положението. Негодуващият плам и личната й мъка някак си бяха изчезнали почти напълно.

— Откъде да започна?… — спокойно попита тя.

— От началото — отвърна Кьолер. — Разкажи ни за експеримента на баща си.

— Баща ми мечтаеше да примири науката и религията. Надяваше се да докаже, че те са две напълно съвместими области — два различни подхода за търсене на една и съща истина. — Витория замълча за миг, сякаш не можеше да повярва в онова, което ще каже. — И наскоро… измисли как да го постигне.

Кьолер чакаше.

— Той подготви експеримент, с който се надяваше да разреши едно от най-сериозните противоречия в историята на науката и религията.

Лангдън се зачуди кое противоречие има предвид Витория. Бяха толкова много.

— Креационизма — поясни тя. — Спора за възникването на вселената.

„Охо — помисли си Лангдън. — Големия спор.“

— Разбира се, Библията твърди, че Бог създал вселената — продължи младата жена. — „Рече Бог: да бъде светлина“ и от небитието се появило всичко, което виждаме. За съжаление, един от фундаменталните физически закони постановява, че материята не може да се появи от нищото.

Лангдън беше чел за този проблем. Идеята, че Бог е създал „от нищо нещо“, напълно противоречеше на общоприетите закони на съвременната физика и следователно, твърдяха учените, разказът на Битие бил научно абсурден.

Витория се обърна към него.

— Предполагам, че сте запознат с теорията за Големия взрив, господин Лангдън.

Професорът сви рамене.

— Повече или по-малко. — Знаеше, че Големият взрив е научно възприетият модел за възникването на вселената. Не разбираше теорията, но според нея силно сгъстена енергия избухнала в катаклизмична експлозия, разширила се и образувала вселената. Или нещо подобно.

Витория продължи:

— Когато през хиляда деветстотин двайсет и седма година Католическата църква за пръв път публикувала теорията за Големия взрив…

— Моля? — неволно я прекъсна Лангдън. — Искате да кажете, че Големият взрив е бил католическа идея, така ли?

Въпросът му я изненада.

— Разбира се. Теорията е изложена през двайсет и седма година, от католическия монах Жорж Льометър.

— Но аз си мислех… — Той се поколеба. — Теорията за Големия взрив не беше ли развита от харвардския астроном Едуин Хъбъл?

— Пак тази американска научна арогантност — изсумтя Кьолер. — Хъбъл я е публикувал през двайсет и девета, две години след Льометър.

Лангдън се намръщи. „Нали се казва «телескоп на Хъбъл» — никога не съм чувал за телескоп на Льометър!“

— Господин Кьолер е прав, идеята принадлежи на Льометър — потвърди Витория. — Хъбъл само я е потвърдил, като събрал убедителни свидетелства, доказващи, че Големият взрив е научно правдоподобен.

— Аха — рече професорът, като се чудеше дали фанатичните последователи на Хъбъл от харвардския астрономически факултет изобщо споменават за Льометър в лекциите си.

— Когато Льометър за пръв път изложил теорията за Големия взрив, учените я обявили за смехотворна — продължи Витория. — Материята, твърди физиката, не може да се създаде от нищо. Затова, когато Хъбъл поразил света като научно обосновал теорията за Големия взрив, Църквата триумфално обявила това за доказателство, че Библията е научно вярна. Божествената истина.

Лангдън кимна, вече напълно съсредоточен.

— Разбира се, на учените не им допаднало Църквата да използва откритията им, за да пропагандира религията, затова побързали да математизират теорията за Големия взрив, да изчистят всякакви религиозни оттенъци и да я обявят за своя. За съжаление за науката обаче, техните уравнения дори днес имат един сериозен недостатък, който Църквата обича да изтъква.

— Ексцентричността — изсумтя Кьолер. Изрече думата така, сякаш е най-голямото зло на света.

— Да, ексцентричността — потвърди Витория. — Точният момент на сътворението. Часът нула. — Тя погледна Лангдън. — Науката и до днес не знае началния миг на сътворението. Нашите уравнения напълно обясняват ранната вселена, но когато се върнем назад във времето и наближим часа нула, формулите ни изведнъж стават безсмислени.

— Точно така и Църквата обявява този недостатък за чудотворното Божие участие. Говорете по същество.

Изражението на Витория стана далечно.

— Баща ми винаги е вярвал в Божието участие в Големия взрив. Макар че науката не разбира божествения момент на сътворението, той вярваше, че някой ден ще се стигне и дотам. — Младата жена тъжно посочи отпечатания на лазерен принтер лист над работното пространство на баща й. — Татко ми го размахваше в лицето винаги, щом започвах да се съмнявам.

Лангдън прочете надписа:

Цитат :

Науката и религията не са врагове.
Науката просто е прекалено млада, за да разбере.

— Татко искаше да издигне науката на по-високо равнище, за да потвърди идеята за Бог. — Витория меланхолично прокара пръсти през дългата си коса. — Той се зае да направи нещо, за каквото не се беше сещал никой учен. — Тя замълча за миг, сякаш неуверена как да изрече следващите си думи. — Той подготви експеримент, за да докаже, че разказът на Битие е правдоподобен.

„Да докаже Битие ли? — зачуди се Лангдън. — «Да бъде светлина»? Материя от нищото?“

Мъртвият поглед на Кьолер блуждаеше в отсрещната част на помещението.

— Моля?

— Баща ми създаде вселена… от абсолютно нищо.

Директорът рязко завъртя глава.

— Какво?!

— По-точно, той възпроизведе Големия взрив.

Кьолер изглеждаше готов да скочи на крака.

Лангдън окончателно се обърка. „Да създаде вселена ли? Да възпроизведе Големия взрив?“

— В много по-малък мащаб, разбира се — каза Витория. Вече говореше по-бързо. — Процесът беше поразително елементарен. Той ускори два ултратънки лъча от елементарни частици в противоположните посоки на акселераторната тръба. Лъчите се сблъскваха с огромна скорост и свиваха цялата си енергия в една точка. Постигаше се изключителна енергийна плътност. — Тя заизрежда върволица от стойности и директорът се опули.

Лангдън се опитваше да следи обясненията. „Значи Леонардо Ветра е симулирал свитата енергийна точка, от която се е разширила вселената.“

— Резултатът беше направо чудотворен — каза Витория. — Когато бъде публикуван, той ще разтърси самите основи на модерната физика. — Младата жена заговори по-бавно, като че ли се наслаждаваше на невероятното си съобщение. — Изведнъж в тази точка на силно съсредоточена енергия в акселераторната тръба започваха да се появяват частици материя.

Кьолер не реагира. Само зяпаше.

— Материя — повтори Витория. — Разцъфваща от нищото. Невероятна гледка на субатомни фойерверки. Оживяла миниатюрна вселена. Той доказа не само че материята може да се създаде от нищото, но и че Големият взрив и разказът на Битие могат да се обяснят просто с присъствието на мощен енергиен източник.

— Бог ли имаш предвид? — попита Кьолер.

— Бог, Буда, Силата, Яхве, ексцентричността, точката на единство — наречете го както щете, резултатът е един и същ. Науката и религията приемат една и съща истина — чистата енергия е бащата на сътворението.

Кьолер най-после заговори. Гласът му бе сериозен.

— Нямам думи, Витория. Искаш да кажеш, че баща ти е създал материя… от нищото, така ли?

— Да. — Тя посочи кутиите. — И това е доказателството. В тези кутии има образци от създадената материя.

Директорът се закашля и се приближи към кутиите като предпазлив звяр, обикалящ около нещо, което инстинктивно му се струва опасно.

— Явно пропускам нещо — каза той. — Как очакваш някой да повярва, че в тези кутии има частици материя, наистина създадени от баща ти? Може да са отвсякъде.

— Всъщност не може — убедено заяви тя. — Тези частици са уникални. Това е тип материя, който не съществува никъде на земята… следователно трябва да са били създадени.

Лицето на Кьолер помръкна.

— Какъв е този тип материя, Витория? Съществува само един тип материя и той… — Физикът замълча.

Изражението на Витория беше триумфално.

— Самият ти си чел лекции за него. Във вселената има два типа материя. Това е научен факт. — Тя се обърна към Лангдън. — Какво се казва в Библията за Сътворението, господин Лангдън? Какво е сътворил Бог?

Професорът се почувства неловко. Не беше сигурен какво общо има това.

— Хм, Бог е сътворил… светлина и мрак, рай и ад…

— Точно така — потвърди Витория. — Сътворил е всичко в противоположности. Симетрия. Идеално равновесие. — Тя отново погледна Кьолер. — Науката твърди същото като религията, а именно, че Големият взрив е създал всичко във вселената с противоположност.

— Включително самата материя — сякаш на себе си прошепна Кьолер.

Витория кимна.

— И когато баща ми направи своя експеримент, естествено се появиха два вида материя.

Лангдън се зачуди какво означава това. „Леонардо Ветра е създал противоположността на материята?“ Кьолер явно се ядоса.

— Материята, за която говориш, съществува другаде във вселената. Със сигурност не на Земята. А навярно не и в нашата галактика!

— Точно така, което доказва, че частиците в тези кутии трябва да са били създадени.

Изражението на Кьолер стана сурово.

— Витория, да не би да твърдиш, че в тези кутии има истински образци?

— Разбира се. — Тя гордо погледна кутиите, — пред теб са първите образци антиматерия, Макс.

„Втората фаза“ — докато крачеше в мрачния тунел, си помисли хашишинът. Факлата в ръката му беше излишна. Знаеше го. Но бе за ефект. Ефектът беше всичко. Страхът, знаеше той, бе негов съюзник. „Страхът омаломощава по-бързо от всяко оръжие.“

В коридора нямаше огледало, за да се възхити на дегизировката си, ала по сянката на широката си роба усещаше, че е идеална. Сливането с обстановката беше част от плана… от извратения замисъл. И в най-безумните си мечти не си бе представял, че ще играе такава роля.

Преди две седмици щеше да сметне задачата, която го очакваше в дъното на този тунел, за неизпълнима. Самоубийствена мисия. Да влезеш гол в бърлогата на лъва. Ала Янус беше променил представата му за неизпълнимост.

През последните две седмици той бе споделил с хашишина безброй тайни… една от които беше този тунел. Древен и въпреки това все още напълно проходим.

Докато се приближаваше към врага си, хашишинът се чудеше дали онова, което го очаква вътре, ще е толкова лесно, колкото му бе обещано. Янус го беше уверил, че някой вътре се е погрижил за всичко. „Някой вътре.“ Колкото повече мислеше за това, толкова повече разбираше, че е детска игра.

„Уахад… тинтайн… талата… арбаа — броеше на арабски той, докато наближаваше целта си. — Едно… две… три… четири…“

— Виждам, че сте чували за антиматерията, нали, господин Лангдън? — Витория го наблюдаваше. Смуглата й кожа рязко изпъкваше в бялата лаборатория.

Професорът вдигна поглед. Изведнъж се почувства глупаво.

— Да. Е… горе-долу.

На устните й се появи едва забележима усмивка.

— Гледате „Стар Трек“.

Той се изчерви.

— Ами, студентите ми обичат… — Лангдън се намръщи. — Антиматерията не беше ли горивото, с което се движеше корабът „Ентърпрайс“?

Младата жена кимна.

— Добрата научна фантастика се основава на добрата наука.

— Значи антиматерията наистина съществува?

— Природен факт. Всяко нещо има своята противоположност. Протоните имат електрони. На субатомно равнище съществува космическа симетрия. Антиматерията и материята са като ин и ян. Така се постига баланс във физическото уравнение.

Лангдън си спомни за вярата на Галилей в двойствеността.

— От хиляда деветстотин и осемнайсета година учените знаят, че по време на Големия взрив били създадени два вида материя — каза Витория. — Единият вид съществува на Земята и от него са изградени скалите, дърветата, хората. Другият във всички отношения е същият като материята, само че зарядите на елементарните частици са противоположни.

Кьолер заговори, сякаш излизаше от мъгла. Гласът му внезапно звучеше неуверено.

— Но съхраняването на антиматерията технически е невъобразимо трудно. Ами неутрализацията?

— Баща ми създаде вакуум с обратна полярност, за да отдели позитроните на антиматерията от акселератора преди да се разпаднат.

Директорът се намръщи.

— Но вакуумът ще отдели и материята. Няма как да се разделят частиците.

— Той използва магнитно поле. Материята се отклони надясно, антиматерията — наляво. Те са полярни противоположности.

В този момент стената от съмнение на Кьолер сякаш се пропука. Той погледна Витория с очевидно удивление, после внезапно се закашля.

— Неверо… ятно… и все пак… — каза физикът и избърса устата си. Изглежда, логиката му още се съпротивляваше. — И все пак дори да се е получило с вакуум, тези кутии са изградени от материя. Антиматерията не може да се съхранява в кутии от материя. Антиматерията моментално ще реагира с…

— Образецът не влиза в допир с кутията — прекъсна го Витория, която очевидно очакваше този въпрос. — Кутиите се наричат „капани за антиматерия“, защото буквално я задържат в центъра си, на безопасно разстояние от стените и дъното.

— Как я задържат?

— Между две пресичащи се магнитни полета. Ето, вижте.

Младата жена прекоси помещението и взе голямо електронно устройство, което приличаше на лъчево оръжие от анимационен филм — широко като на топ дуло с мерник отгоре. Витория се прицели в една от кутиите и завъртя няколко копчета. После се отдръпна назад и позволи на Кьолер да погледне.

— Пет хиляди нанограма — каза тя. — Течна плазма, съдържаща милиони позитрони.

— Милиони ли? Но досега са регистрирани само по няколко частици…

— Ксенон — спокойно отвърна Витория. — Баща ми ускори лъча с помощта на струя ксенон и така отдели електроните. Той настояваше да запазим точния процес в тайна, но в него се включва инжектиране на чисти електрони в акселератора.

Лангдън не разбираше нищо. Чудеше се дали двамата физици все още разговарят на английски.

Кьолер замълча и свъси вежди. Изведнъж рязко си пое дъх и се отпусна, сякаш улучен от куршум.

— Технически това оставя…

Витория кимна.

— Да. Още много неща.

Директорът отново насочи вниманието си към кутията. Приповдигна се неуверено на инвалидната си количка, доближи око към окуляра и дълго гледа, без да каже нищо. Когато накрая седна, по челото му лъщеше пот. Бръчките му бяха изчезнали.

— Боже мой… — прошепна ученият. — Вие наистина сте успели.

Витория отново кимна.

— Баща ми успя.

— Аз… не знам какво да кажа.

Младата жена се обърна към Лангдън.

— Искате ли да погледнете? — Тя посочи към електронното устройство.

Без да знае какво да очаква, професорът се приближи. От половин метър разстояние кутията изглеждаше празна. Ако вътре изобщо имаше нещо, то трябваше да е безкрайно малко. Лангдън погледна през окуляра. Трябваше му известно време, за да фокусира образа.

И после го видя.

Предметът не се намираше на дъното на кутията, както очакваше, а висеше в центъра й — искряща капчица течност, напомняща на живак. Задържайки се във въздуха сякаш с магия, тя бавно се въртеше и по повърхността й се плъзгаха металически вълнички. Лангдън си спомни за един видеозапис на водна капка в безтегловност, който бе гледал. Макар да знаеше, че капката е микроскопична, той виждаше всяка променяща се гънка по топчето плазма.

— Това нещо… виси — каза той.

— Така трябва — отвърна Витория. — Антиматерията е изключително нестабилна. От енергийна гледна точка тя е огледален образ на материята и ако влязат в досег, моментално взаимно ще се унищожат. Изолирането на антиматерията от материята е доста трудно, разбира се, защото всичко на Земята е изградено от материя. Образците трябва да се съхраняват, без да докосват нищо — даже въздуха.

Лангдън се смая. „Значи затова използват вакуум.“

— Ами тези капани за антиматерия? — прекъсна я Кьолер и прокара бледия си показалец по основата на една от кутиите. — Баща ти ли ги проектира?

— Всъщност ги проектирах аз — каза Витория.

Директорът я погледна.

— Баща ми създаде първите частици антиматерия, но не можеше да ги съхранява — скромно поясни тя. — Аз му предложих тези контейнери. Херметични нанокомпозитни кутии с противоположни електромагнити в двата края.

— Явно ти е въздействал геният на баща ти.

— Не точно. Взех идеята от природата. Португалските медузи ловят риба между пипалата си, като използват нематоцистични заряди. Тук е приложен същият принцип. Всяка кутия има два електромагнита, по един във всеки край. Противоположните магнитни полета се пресичат в центъра на кутията и задържат антиматерията, увиснала във вакуума.

Лангдън отново погледна в кутията. Антиматерия, която висеше във вакуум, без да се допира до нищо. Кьолер имаше право. Наистина беше гениално.

— Къде е енергийният източник на магнитите? — попита директорът.

Витория посочи с ръка.

— В стълба под капана. Контейнерите са свързани със стълбовете и постоянно се зареждат от тях, така че магнитите действат постоянно.

— А ако полето се изключи?

— Очевидното. Антиматерията пада на дъното на капана и настъпва анихилация.

Лангдън наостри уши.

— Анихилация ли? — Не му харесваше как звучи тази дума.

— Да — невъзмутимо поясни Витория. — Ако влязат в допир, антиматерията и материята мигновено се унищожават. Физиците наричат този процес „анихилация“.

Професорът кимна.

— Аха.

— Това е най-простата реакция в природата. Частиците материя и антиматерия бе съединяват и образуват две нови частици — наречени „фотони“. Фотонът е частица светлина.

Лангдън бе чел за фотоните — най-чистата форма на енергия. Реши да не пита за фотонните торпеда, използвани от капитан Кърк срещу клингонците.

— Значи ако антиматерията падне на дъното, ще видим малко светлина, така ли?

Витория сви рамене.

— Зависи какво разбирате под „малко“. Ето, ще ви покажа. — Тя се пресегна към кутията и започна да я развинтва от енергийния стълб.

Кьолер нададе ужасен вик, изправи се и отблъсна ръцете й.

— Витория! Полудя ли?

За миг Кьолер се олюля на безсилните си крака. Лицето му беше пребледняло от страх.

— Витория! Не бива да изключваш този капан!

Лангдън го наблюдаваше, озадачен от внезапната паника на директора.

— Петстотин нанограма! — възкликна физикът. — Ако прекъснеш магнитното поле…

— Напълно безопасно е, Макс — увери го Витория. — Всеки капан е снабден с допълнителна батерия, в случай че бъде отделен от стълба. Образецът остава във вакуума дори да сваля кутията.

Кьолер продължаваше да не е убеден. После колебливо се отпусна на количката си.

— Батериите се задействат автоматично, когато капанът бъде свален от енергийния източник. Работят едно денонощие. Като допълнителен резервоар гориво. — Тя се обърна към Лангдън, сякаш усетила безпокойството му. — Антиматерията притежава някои удивителни свойства, господин Лангдън, които я правят извънредно опасна. Предполага се, че десетмилиграмов образец — колкото песъчинка — съдържа енергия колкото двеста метрични тона конвенционално ракетно гориво.

На Лангдън пак му се зави свят.

— Това е енергийният източник на бъдещето. Хиляди пъти по-мощен от ядрената енергия. Сто процента ефикасен. Без вторични продукти. Без радиация. Без замърсяване. Няколко грама осигуряват едноседмичната енергия на голям град.

„Няколко грама ли?“ Професорът неспокойно се отдръпна от стълбовете.

— Не се бойте — каза Витория. — Тези образци са милионни части от грама. Сравнително безобидни са. — Тя пак посегна към кутията и я свали от енергийната й платформа.

Кьолер потръпна, ала не се намеси. Капанът се отдели от колоната с високо изпиукване и в основата му се задейства малък светлинен дисплей. Червените цифри запремигваха и започнаха да отброяват оставащото време.

24:00:00…

23:59:00…

23:58:58…

Лангдън ce втренчи в брояча и реши, че обезпокояващо прилича на бомба със закъснител.

— Батерията ще работи цели двайсет и четири часа — поясни Витория. — Може да се презареди, като капанът отново се монтира върху стълба. Тя е предвидена като мярка за безопасност, но е удобна и за транспортиране.

— За транспортиране ли? — смая се Кьолер. — Да не би да изнасяте това нещо от лабораторията?

— Не, разбира се — успокои го младата жена. — Но подвижността ни позволява да го проучваме.

Тя ги заведе в отсрещния край на стаята и дръпна една завеса, зад която се разкри прозорец, гледащ към голямо помещение. Стените, подът и таванът му бяха облицовани със стомана. Приличаше на цистерната на танкера, с който Лангдън някога бе пътувал до Папуа, Нова Гвинея, за да изучава татуировките на племето ханта.

— Това е анихилационна камера — поясни Витория.

Кьолер рязко я погледна.

— Наистина ли наблюдавате анихилации?

— Баща ми се интересуваше от физиката на Големия взрив — огромни количества енергия от миниатюрно зрънце материя. — Витория отвори стоманено чекмедже под прозореца, постави капана вътре и го затвори. После дръпна лоста до чекмеджето. След миг капанът се появи от отсрещната страна на стъклото, плавно се плъзна в широка дъга по металния под и спря приблизително в центъра на помещението.

Младата жена мрачно се усмихна.

— Сега за пръв път ще станете свидетели на анихилация антиматерия-материя. На няколко милионни от грама. Сравнително малък образец.

Лангдън погледна капана за антиматерия на пода на огромната камера. Кьолер също колебливо се обърна към прозореца.

— Обикновено трябва да чакаме цяло денонощие, докато батерията се изтощи, но под пода на това помещение има магнити, които могат да изключат капана — поясни Витория. — И когато материята и антиматерията влязат в допир…

— Анихилация — промълви директорът.

— Още нещо — прибави тя. — Антиматерията отделя чиста енергия. Стопроцентово превръщане на масата във фотони. Затова не гледайте директно образеца. Заслонете очи.

Лангдън отначало се сепна, но после реши, че Витория прекалено драматизира нещата. „Да не гледам директно към кутията ли?“ Устройството се намираше на тридесетина метра, зад свръхдебела стена от матиран плексиглас. Нещо повече, прашинката в контейнера беше невидима, микроскопична. „Да заслоня очи ли? — помисли си професорът. — Колко енергия може да отдели тази…“

Витория натисна бутона.

Лангдън за миг бе заслепен. В кутията проблесна ярка точица светлина. Избухна светлинна ударна вълна, която се понесе във всички посоки и с огромна сила се блъсна в прозореца пред него. Взривът разтърси подземието и той се олюля. Светлината продължи да гори, после се сви обратно в себе си, превърна се в петънце и изчезна.

Лангдън болезнено запремигва и зрението му постепенно се възстанови. Той примижа и погледна димящото помещение. Кутията я нямаше. Беше се изпарила. Не бе останала нито следа.

Професорът смаяно зяпна.

— Г-господи…

Витория тъжно кимна.

— Точно това казваше и баща ми.