"Гняв" - Стивън Кинг

Утрото, когато превъртях беше прекрасно — една прекрасна майска утрин. Това, което я правеше прекрасна, бе фактът, че закуската е още в стомаха ми и най-вече катеричката, която мярнах от прозорците на Алгебра II.

Седях на най-отдалечената от вратата редица, която е до самия прозорец, та не беше никак трудно да забележа тичащата по моравата катеричка. А моравата на Плейсървилската гимназия си я бива. Простряла се е почти до стените на училището за да ти каже здрасти. Никой, поне за тези пет години откакто съм в гимназията, не се е опитвал да я измести назад с разни розови храстчета, коледни дръвчета или други подобни лайнарски истории. Моравата обгръща бетонните основи на сградата и си расте на воля, без да й пука дали на някой това му харесва или не. Казват, че преди две години, на една от срещите на Градската управа, някаква дъртофелница предложила да вдигнат на моравата павилион-мемориал в чест на ония випусници на гимназията, които са скочили на високо или са били изтрепани в различни войни. Моят добър приятел Джо Мак Кенеди е бил на тази срещи и ми каза, че направо са й показали среден пръст. Съжалявам, че и аз не съм бил там. Както го разказва Джо, бая добре са си прекарали на оная сбирка. Преди две години. Доколкото си спомням, май някъде по това време започнах да изкуквам.

Втора глава

Та седях си аз в 9:05 сутринта, заслушан в урока, който за мисис Ъндерууд беше само прелюдия към едно безпощадно изпитване, което само Тед Джоунс и аз го издържахме последния път, а катеричката припкаше само на десетина метра от мен. Не я изпусках от очи.

Мисис Ъндерууд написа на черната дъска „а=16“.

— Мис Крос, — рече тя като се обърна. — Бихте ли ми казали, какво означава това равенство?

— Означава, че а е 16 — отвърна Сандра. А през това време катеричката тичаше по моравата с вирната опашка и черните й очички блестяха като сачми. Хубава, охранена катерица. Без стомашни проблеми. Правеше ми кеф да гледам безгрижния й бяг. Забравих за тръпките, забравих дори киселините и гастрита. Плувах в някакво ледено спокойствие.

— Е, добре — рече мисис Ъндерууд. — Или поне не е лошо. Но това не е всичко, нали? Не. Има ли някой желание да поработи върху това очарователно равенство?

Вдигнах ръка, но тя посочи Били Сойер.

— Осем плюс осем — избоботи той.

— Обясни.

— Искам да кажа, че може да… — Били млъкна объркан. Той плъзна ръка по издълбаните на чина надписи. „СМ“, „Л“, „ХЙ“, „Врящо лайно“, „ТОМИ ’73“. — Ами, искам да кажа, че ако съберем осем и осем, това значи…

— Да ти услужа ли с моя сборник? — запита го с вледеняваща усмивка мисис Ъндерууд. Стомахът ми най-сетне се обади, почувствах, че закуската се размърдва, та реших да обърна очи към катеричката. Усмивката на мисис Ъндерууд ми напомняше за акулата от „Челюсти“.

Керол Грейнджър вдигна ръка. Мисис Ъндерууд кимна.

— Струва ми се, той иска да каже, че осем плюс осем запазва единия край на равенството?

— Не мога да се обзаложа, че знам какво точно иска да каже — отвърна мисис Ъндерууд.

Избухна смях.

— Има ли други начини за да се запази равенството, мис Грейнджър?

Керол понечи да отвърне, но в този миг радиоуредбата изпращя:

— Чарлз Декър да се яви в канцеларията, моля. Чарлз Декър. Благодаря ви.

Вдигнах очи към мисис Ъндерууд и тя кимна. Стомахът ми се бе свил на топка. Надигнах се и излязох от стаята. Навън катеричката продължаваше своя танц.

Бях някъде към средата на коридора, когато внезапно ми се стори, че мисис Ъндерууд се носи зад мен, разперила ръце като гигантска хищна птица и с усмивка на изгладняла акула. Такива като теб тук не ни трябват… на такива като теб мястото им е в Грийнмантъл… или в някое поправително… или в психиатричната лечебница на затвора… затова, махай се! Махай се! Махай се!

Извърнах се, като едновременно бръкнах в джоба за водосточната тръба, но нея я нямаше там, а закуската гореше в стомаха ми като огнена топка. Не ме беше страх, пък и видях, че зад гърба ми няма никой. Напоследък прекалявам с четенето на книги

Трета глава

Отбих се пътьом в тоалетната да пусна една вода и да похапна малко бисквитки „Риц“. Винаги си нося пакетче „Риц“. Когато стомахът ти не е наред няколко бисквити могат да сторят чудеса. Сто хиляди бременни жени в тази страна едва ли грешат. Мисълта ми отскочи към Сандра Крос и нейните умопомрачителни отговори преди малко. Замислих се за това, колко лесно й падат копчетата. Непрестанно ги губи — от блузи, поли, а веднъж, когато я заведох на училищната забава, дори загуби горното копче на джинсите си и те почни й се смъкнаха. Преди да разбере какво става ципът й се разтвори до долу, разкривайки неотразимата прелест на нейните снежнобели, безупречно изпънати пликчета. Тези прекрасни пликчета, които се гушеха сладко под малкото й коремче и по тях пробягваха вълни, в синхрон с полюшванията на нейното тяло в такт с ритъма… докато изведнъж тя разбра какво е станало и се втурна към женската тоалетна. Оставяйки ме с незабравимия спомен за Безупречните Бели Гащички. Сандра беше „добро момиче“ и ако до този момент не го бях осъзнал, вече го знаех със сигурност. Защото всички ние знаем, че само „добрите момичета“ носят бели гащички. Тук, в Плейсървил, щат Мейн, никой не си пада по лайнарската ню-йоркска мода.

Оня тъпанар мистър Денвър, продължаваше да се пречка в мислите ми и да избутва образа на Сандра Крос. Човек не може да обуздае мислите си, все нещо ще му мине през главата в най-неподходящия момент. Независимо от всичко Санди ме привличаше и щеше да ми бъде мъчно за нея, ако в края на краищата мистър Денвър и мистър Грейс ме изритат за Грийнмантъл. Това ще е направо катастрофално.

Надигнах задник от дъската, изтупах трохите от бисквитките и пуснах водата. Всички училищни тоалетни си приличат досущ — клозетните казанчета бучат като излитащ 747. От край време мразя това дърпане на ръчката. Шумът от бълващата вода се чува ясно в съседните класни стаи и всеки си мисли: „Ето го поредното лайно“. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде насаме с онова, което като малък мама упорито настояваше да наричам шоколад и лимонада. Кенефа трябва да е нещо като стая за изповед. Ама другите не мислят така. Човек дори носа не може да си издуха насаме. Все някой те дебне, наднича иззад ъгъла, слухти. На типове като мистър Денвър и мистър Грейс дори им плащат за това.

Вратата на тоалетната хлопна зад гърба ми и аз отново бях в коридора. Спрях се и се огледах. Чуваше се само приглушено бръмчене, сякаш наблизо имаше огромен кошер. Сряда сутрин, девет и десет минути, всички са захласнати в нежните обятия на учителката-майка.

Върнах се отново в тоалетната и измъкнах моя Флумастер. Имах намерение да напише някоя духовитост на стената, нещо от рода на „Сандра Крос носи бели гащички“, но внезапно зърнах лицето си в огледалото. Бледи сенки като малки полулуния се спускаха под очите ми. Ноздрите ми бяха разширени и ужасно грозни. Устата ми беше побледняла, сгърчена.

Написах на стената „Да ядеш лайна“ и ръката ми се отпусна надолу. Флумастерът изтрака на пода и аз го ритнах ядно.

Нещо изшумя зад гърба ми. Не се обърнах. Затворих очи, поех дълбоко дъх докато се успокоя, после излязох и се отправих по стълбите нагоре.