"Сейлъмс Лот" - Стивън Кинг

Оригинално заглавие: Salem’s Lot, 1975 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Любомир Николов, 1992 (Пълни авторски права)
Етикети: Ужаси

1.

Почти всички смятаха мъжа и момчето за баща и син.

Те лъкатушеха на югозапад през страната със стара лимузина „Ситроен“, като се придържаха предимно към второстепенни пътища и ту спираха за известно време, ту отново потегляха. Преди да достигнат крайната си цел, трябваше да прекъснат пътешествието на три места: първо в Род Айланд, където високият чернокос мъж се хвана на работа в текстилна фабрика; после в Йънгстаун, щат Охайо, където му се наложи три месеца да сглобява трактори; накрая — в малко калифорнийско градче близо до мексиканската граница, където той дълго се занимава с наливане на бензин и ремонт на чуждестранни малолитражни коли, при това тъй успешно, че сам се изненада приятно.

Където и да бяха, той получаваше от щата Мейн портландското вестниче „Прес-Хералд“ и диреше по страниците му вести за събития от района на едно градче в южните покрайнини на същия щат, наречено Джирусълъм’с Лот. От време на време намираше по нещичко.

Още преди да стигнат до Сентръл фолс, щат Род Айланд, мъжът успя да напише в самотата на мотелските стаи, резюме на роман и го изпрати на литературния си агент. Беше сравнително добър писател — някога, преди милион години, в хубавите времена преди мракът да обгърне живота му. Агентът отнесе резюмето при издателя на последната му книга, който прояви учтив интерес, ала не бе склонен да прежали пари за аванс. „Моля“ и „благодаря“ все още са безплатни, каза мъжът на момчето, докато късаше писмото от агента. Но не се огорчи много и въпреки всичко захвана да пише книгата.

Момчето почти не говореше. Лицето му вечно изглеждаше изпито и сурово, а очите — мрачни, сякаш се взираха в някакъв незнаен злокобен хоризонт. В крайпътните закусвални и бензиностанции, където спираха, то се държеше учтиво — и нищо повече. Изглежда, не искаше да изпуска високия мъж от очи и започваше да нервничи дори когато той отскачаше до тоалетната. Не желаеше да разговаря за Джирусълъм’с Лот, макар че мъжът от време на време опитваше да засегне темата за градчето; не поглеждаше вестниците от Портланд, които мъжът понякога нарочно оставяше на видно място.

Когато книгата бе написана, двамата живееха в една виличка на плажа, недалеч от магистралата, м всеки ден плуваха във вълните на Тихия океан. Той бе по-топъл и по-дружелюбен от Атлантическия. Не криеше спомени. Момчето ставаше все по-мургаво.

Макар че живееха сносно, хранеха се по три пъти дневно и имаха покрив над главата, мъжът почваше да се чувства неуверен и потиснат от този начин на живот. Грижеше се за момчето и като че успяваше да предотврати пропуски в образованието му (също като него, момчето беше умно и обичаше да чете), но не вярваше да излезе нещо добро от премълчаването на Сейлъм’с Лот. Нощем му се случваше да пищи насън и да отмята завивките на пода.

От Ню Йорк пристигна писмо. Литературният агент на високия мъж съобщаваше, че издателство „Рандъм Хаус“ предлага 12 000 долара аванс и абонаментната разпродажба е почти гарантирана. Съгласен ли е?

Съгласен беше.

Мъжът напусна работата си в бензиностанцията и двамата с момчето пресякоха границата.



2.

Лос Сапатос (в превод това означава „обувките“ и кой знае защо, мъжът тайничко харесваше името) беше малко селце, недалеч от океана. Туристи почти не се мяркаха. Нямаше нито свестен път, нито изглед към океана (за да види брега, човек трябваше да пропътува цели пет мили на запад), нито исторически забележителности. Освен това местната кръчма гъмжеше от хлебарки, а единствената к*рва беше петдесетгодишна бабичка.

Откакто напуснаха Щатите, в живота им се възцари едва ли не свръхестествен покой. В небето рядко прелитаха самолети, по шосетата не им искаха пътна такса и в радиус от сто мили никой нямаше моторна косачка (пък и за какво ли). Имаха радио, но дори и то пръскаше само безсмислена шумотевица; всички новини се излъчваха на испански, който момчето почваше да разбира, но за мъжа този език си оставаше — и щеше да си остане — загадъчен брътвеж. Музикалният избор като че се ограничаваше само в рамките на операта. Нощем понякога хващаха от Монтърей естрадна музика, изпъстрена с трескави коментари от Уулфман Джак, но предаването ту се засилваше, ту заглъхваше напълно. Единственият двигател, който можеха да чуят в околностите, бе вехтият немощен мотокултиватор на някакъв местен фермер. Когато вятърът сменяше посоката, астматичното гърлено бучене долиташе до ушите им глухо, като стон на непокаяна душа. Вода си набавяха от кладенеца, на ръка.

Веднъж-дваж месечно (не винаги заедно) ходеха на литургия в малката селска църквичка. Не схващаха нищичко от церемонията, но въпреки това я посещаваха. В задушливата жега мъжът понякога откриваше, че е задрямал сред познатите отмерени ритми и гласовете, които им придаваха смисъл. В един неделен ден момчето се появи на паянтовата задна веранда, където мъжът се бе захванал да пише нов роман, и колебливо съобщи, че е помолило свещеника да го приеме в църквата. Мъжът кимна и го попита дали вече се справя с испанския колкото да разбере напътствията. Момчето отвърна, че не вярва да има проблеми.

Всяка седмица мъжът изминаваше четиридесет мили, за да получи портландския вестник — неизменно остарял с десетина дни, а понякога и пожълтял от кучешка урина. Две седмици след като момчето бе споделило намеренията си, той откри голяма статия за Сейлъм’с Лот и още едно градче — Момсън в щата Върмонт. В статията се споменаваше и името на високия мъж.

Остави вестника на видно място, без особено да се надява, че момчето ще го прочете. Статията го безпокоеше по ред причини. Изглежда, в Сейлъм’с Лот нещата още не бяха приключили.

На другия ден момчето дойде при него с вестника в ръка — беше го сгънало тъй, че да се вижда заглавието: „Град-призрак в Мейн?“

— Страх ме е — каза то.

— И мене — отвърна високият мъж.

3.

от Джон Люис
литературен редактор на „Прес-Хералд“


Джирусълъм’с Лот — Джирусълъм’с Лот е малко градче на изток от Къмбърланд и на двадесет мили северно от Портланд. Не е първият град в американската история, който просто губи жизнени сили и умира, навярно няма да е и последният, но несъмнено е един от най-странните. Градовете-призраци са познато явление в югозападните щати, където общините изниквали като гъби около богатите залежи на злато и сребро, а след изчерпването на жилите чезнели почти също тъй бързо, изоставяйки опустелите магазини, хотели и кръчми да гният унило сред пустинното безмълвие.

В Нова Англия загадъчното опустяване на Джирусълъм’с Лот или Сейлъм’с Лот, както го наричат местните жители като че няма друг аналог освен градчето Момсън в щата Върмонт. През лятото на 1923 година Момсън очевидно е загубил жизнени сили и престанал да съществува, а заедно с него изчезнали и всичките му 312 жители. Къщите и няколко делови сгради в центъра на градчето са се съхранили и до днес, но остават необитаеми от онова далечно лято преди петдесет и две години. На места мебелировката е изнесена, но в повечето къщи всичко си е на място, сякаш насред забързаното ежедневие някакъв мощен вихър е отнесъл всички хора. В една от сградите масата била подредена с всичко необходимо за вечеря, включително и вазичка с отдавна повехнали цветя. На друго място завивките в спалните на горния етаж били спретнато подгънати, сякаш чакали обитателите да си легнат. Върху тезгяха на местната бакалница бил намерен топ прогнило памучно платно, а на касата била набрана цена долар и двайсет и два цента. В чекмеджето детективите открили недокоснати 50 долара в брой.

Жителите на околните области обичат да забавляват туристите с тази история и намекват, че из градчето бродят призраци — затова е останало необитаемо, твърдят те. По-вероятна причина изглежда фактът, че Момсън се намира в едно от най-затънтените кътчета на щата, далеч от всички главни пътища. Там няма нищо изключително, което да не се повтаря в стотици други градчета — освен, разбира се, загадката на внезапното му опустяване, напомняща мистерията на кораба „Мери Селист“.

Почти същото може да се каже и за Джирусълъм’с Лот.

При преброяването през 1970 година в Сейлъм’с Лот са записани 1319 жители — населението е нараснало точно с 67 души за десетте години след предишното преброяване. Градчето, наричано от предишните си обитатели просто Лот, е просторно и приятно, но рядко би могло да се похвали с някакво по-значително събитие. Старите кореняци, които редовно се събирали в парка или около печката в селскостопанския магазин на Кросън, имали само една съществена тема за разговор — пожарът през петдесет и първа година, когато небрежно захвърлена клечка кибрит предизвикала едно от най-големите горски опустошения в цялата история на щата.

Сейлъм’с Лот навярно би бил подходящ избор за пенсионер, желаещ да изживее спокойни старини в провинциално градче, където всички си гледат работата и най-голямото седмично събитие е изложбата на домашно печиво в Дамския клуб. Демографски погледнато, преброяването през 1970 година разкрива обща картина, добре позната както за специалистите по социология на селскостопанските райони, така и за кореняците от всяко малко градче на щата: предимно застаряващо население, неколцина бедняци, множество младежи, които напускат областта с дипломи под мишница и вече никога не се завръщат.

Но преди малко повече от година в Джирусълъм’с Лот взело да става нещо необичайно. Хората започнали да изчезват. Естествено, по-голямата част не са изчезнали в буквалния смисъл на думата. Бившият полицай на Лот, Паркинс Джилеспи, живее при сестра си в Китъри. Чарлс Джеймс, собственик на бензиностанцията срещу дрогерията, сега е управител на авторемонтна работилница в съседния Къмбърланд. Полин Дикенс се е преселила в Лос Анджелис, а Рода Кърлис работи към мисията „Сейнт Метю“ в Портланд. Списъкът на „неизчезналите“ може да продължава още и още.

След откриването на тези хора обаче най-смущаващо е единодушното им нежелание — или неспособност — да разговарят за Джирусълъм’с Лот и тамошните събития, ако изобщо е имало някакви събития. Паркинс Джилеспи само изгледа пишещия тези редове, запали си цигара и каза: „Просто реших да напусна.“ Чарлс Джеймс твърди, че бил принуден да си тръгне, тъй като работата му западнала заедно с градчето. Полин Дикенс, дългогодишна сервитьорка в кафе „Ексълънт“ изобщо не отговори на писменото ни запитване. А мис Кърлис категорично отказва да разговаря за Сейлъм’с Лот.

Някои изчезвания могат да се обяснят чрез правдоподобни догадки и малко усърдие в проучването. Местният агент по продажба на недвижими имоти Лоурънс Крокет, изчезнал заедно със съпругата и дъщеря си, е изоставил значителен брой съмнителни делови начинания, включително спекулативна сделка с голям терен в Портланд, където сега се изгражда пешеходна зона и търговски център. Сред напусналите срещаме Ройс Макдугъл и съпругата му, които преди няколко месеца са погребали невръстния си син, тъй че не е имало какво да ги задържа в градчето. Може би са заминали, накъдето им видят очите. Към същата категория спадат и други личности. Според началника на щатската полиция Питър Макфий, „Завели сме дела за издирване на доста народ от Джирусълъм’с Лот, но това далеч не е единственото градче в Мейн, където изчезват хора. Например Ройс Макдугъл е напуснал, без да си изплати дълговете към банката и две кредитни компании… според мен той просто е бил развейпрах и по някое време му е хрумнало да си вдигне багажа. Сега ли ще е, догодина ли, но в един прекрасен ден ще извади от портфейла си някоя стара кредитна карта и кредиторите ще го спипат за яката. В Америка изчезванията са нормално явление, досущ като вишневия пай. Днешното общество се крепи на автомобила. Минат ли две-три години, хората си събират партакешите и се преселват. Понякога забравят да оставят нов адрес. Особено безделниците.“

Ала въпреки безспорно трезвото и практично изказване на капитан Макфий, в Джирусълъм’с Лот все още има редица неизяснени въпроси. Заедно със съпругата и сина си е изчезнал Хенри Петри, а като служител на застрахователната компания „Пруденшъл“ той едва ли може да бъде причислен към безделниците. В кръга на липсващите срещаме местния гробар, местната библиотекарка и градската козметичка. Дължината на списъка вдъхва тревога.

Из околните градчета вече активно се развихря клюкарската кампания, която полага началото на една бъдеща легенда. От време на време се появяват съобщения за разноцветни светлини, висящи над далекопровода на щатската електрокомпания, който пресича града, тъй че никой не би ви се изсмял, ако подхвърлите, че жителите на Лот са били отвлечени от летящи чинии. Мълвата е споменавала и за съществуването на „нечестиво сборище“, където млади хора организирали черна литургия и може би с това са навлекли Божия гняв върху градчето, носещо името на най-святото място на Светата земя. Други, не тъй мистично настроени коментатори, си припомнят за младежите, „изчезнали“ преди около три години в района на Хюстън, щата Тексас, и открити по-късно в зловещи масови гробове.

След като посетихме Сейлъм’с Лот, подобни твърдения вече не ни се струват само плод на развинтена фантазия. В градчето не работи нито едно заведение. Най-дълго е издържало смесеното магазинче-аптека на Спенсър, което окончателно затворило врати през януари. Селскостопанският магазин на Кросън, универмагът, мебелният магазин на Барлоу и Стрейкър, кафе „Ексълънт“ и дори общинската управа — навсякъде вратите са заковани с дъски. Новата прогимназия пустее, както и обединената гимназия, построена през 1967 година, за да приеме младежите от още две съседни градчета. Училищната мебелировка и учебниците са пренесени временно в Къмбърланд, очаквайки съдбата им да бъде решена чрез гласуване в останалите населени места на учебния район, но едва ли има изгледи в началото на есента класните стаи да се запълнят с деца от Сейлъм’с Лот. Няма деца; само изоставени магазини и заведения, занемарени къщи, буренясали дворове, опустели улици и пътища.

Щатската полиция би желала да открие или поне да узнае нещичко за още доста хора, сред които можем да изброим Джон Грогинс, пастор на Методистката църква в Джирусълъм’с Лот; отец Доналд Калахан, енорийски свещеник на църквата „Сейнт Ендрю“; Мейбъл Уъртг, изтъкната участничка в църковните и обществени дела на Сейлъм’с Лот; семейство Лестър и Хариет Дърхам, местни жители, работили и двамата в текстилната фабрика; Ева Милър, собственичка на местния пансион…


4.

Два месеца след отпечатването на статията момчето бе прието в църквата. То направи първата си изповед — и изповяда всичко.

5.

Селският свещеник беше беловлас старец с лице, прорязано от дълбоки бръчки. Между мургавите му, обветрени скули блестяха удивително жизнерадостни и бодри очи. Сини, типично ирландски. Когато високият мъж пристигна в дома му, старецът седеше на верандата и пиеше чай. До него стоеше някакъв непознат, облечен в градски костюм. Косата му беше сресана на път по средата и лъщеше от брилянтин, тъй че високият мъж неволно си помисли за фотографии от края на миналия век.

— Аз съм Хесус де ла рей Муньос — сдържано изрече непознатият. — Отец Гракон не разбира английски, затова ме помоли да превеждам. Той оказа на семейството ми голяма услуга, за която не бива да споменавам подробности. Устните ми ще са също тъй запечатани и по въпроса, който е пожелал да обсъдим. Имате ли нещо против?

— Не.

Мъжът подаде ръка на Муньос, после на Гракон. Свещеникът каза нещо на испански и се усмихна. Бяха му останали само пет зъба, но усмивката бе дружеска и лъчезарна.

— Той пита ще желаете ли чаша чай. Зелен чай. Много освежава.

— С удоволствие.

След като си размениха още малко любезности, свещеникът каза:

— Момчето не ви е син.

— Не е.

— Странни неща изповяда. Право да си кажа откакто станах свещеник, не съм чувал по-странна изповед.

— Това не ме учудва.

— То плака — каза отец Гракон, отпивайки от чая. Плака дълбоко и страшно. Риданията идеха от дъното на душата му. Да ви изкажа ли съмненията, които посели в сърцето ми тая изповед?

— Не — равнодушно изрече високият мъж. — Няма защо. Момчето казва истината.

Още преди Муньос да преведе, Гракон кимна и лицето му стана сериозно. Той стисна с колене сплетените си длани, приведе се напред и дълго говори. Муньос слушаше съсредоточено, пропъждайки усърдно всякакви чувства от безизразното си лице. Когато свещеникът замълча, Муньос преведе:

— Той казва, че по света има безчет странни неща. Преди четирийсет години един селянин от Ел Гранионес му донесъл гущер, който пищял като жена. Случило му се да види и човек с белези там, където са раните на Спасителя, и на Разпети петък по дланите и нозете на този човек се стичала кръв. Казва, че станалото е ужасно, че е мрачно дело. Много е сериозно за вас и момчето. Особено за момчето. Страданието го разяжда. Казва…

Гракон се намеси с няколко кратки думи.

— Той пита дали разбирате какво сте сторили в онзи Нов Йерусалим.

— Джирусълъм’с Лот — поправи го високият мъж. Да, разбирам.

Гракон изрече още нещо.

— Пита как смятате да се борите.

Високият мъж поклати глава бавно, много бавно.

— Не знам.

Още няколко думи на Гракон.

— Той казва, че ще се моли за вас.


6.

Една седмица по-късно мъжът се събуди от кошмарите облян в пот и повика момчето по име.

— Връщам се — каза той.

Въпреки тена, момчето пребледня.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен? — запита мъжът.

— Обичаш ли ме?

— Да. Господи, да.

Момчето зарида и високият мъж го прегърна.


7.

Все още не можеше да заспи. Из сенките се спотайваха лица, връхлитаха към него, замъглени като от снежни вихрушки и когато вятърът заблъска по покрива с клоните на надвисналото дърво, човекът подскочи.

Джирусълъм’с Лот.

Той затвори очи, закри ги с лакът и потокът на спомените се отприщи. Сякаш пак виждаше стъкленото преспапие — от ония, в които се надига миниатюрна виелица, когато ги разтръскаш.

Сейлъм’с Лот…

ПЪРВА ГЛАВА
БЕН (I)

1.

Когато отмина Портланд и продължи по отклонението на север, Бен Миърс усети как в стомаха му започват да се надигат тръпките на приятна възбуда. Беше 5 септември 1975 година и наоколо с опиянение се развихряха последните пориви на лятото. Дърветата бяха натегнали от зеленина, над тях се издигаше високият, нежносин небосвод, а малко след фолмаут Бен зърна две хлапета да крачат по пътеката край шосето, преметнали въдиците си на рамо като карабини.

Той свърна в локалното платно, намали до минималната разрешена скорост и подири с поглед нещо, което би разбудило спомените. Не го откри веднага и мислено се подкани да бъде готов за почти гарантираното разочарование. По онова време си бил едва седемгодишен. Много вода е изтекла, двайсет и четири години са това. Местата се променят като хората.

В ония далечни дни още не съществуваха четирите платна на шосе 295. Ако някой искаше да стигне от Лот до Портланд, трябваше да мине през фолмаут по местен път 12 и после да свие по номер 1. Да, много време бе минало.

Престани с тия тъпотии.

Но не бе лесно да престане. Никак не бе лесно, когато…

Внезапно по съседното платно с рев го задмина огромен мотоциклет с щръкнали ръкохватки, яхнат от момчурляк по тениска, зад който седеше момиче с тънко червено яке и грамадни огледални очила. Засякоха го прибързано; преди да прецени, че няма опасност, той вече бе настъпил спирачката и натискаше клаксона с две ръце. Мотоциклетът се стрелна по-нататък, бълвайки от ауспуха синкав пушек, а момичето размаха назад среден пръст.

Докато потегляше отново, той се пребори с желанието да запали цигара. Мотоциклетът вече почти бе изчезнал от поглед и продължаваше да се отдалечава. Хлапетии. Проклети хлапетии. Спомените се мъчеха да нахлуят в главата му — други, по-пресни спомени. Той ги отпъди. От две години не бе възсядал мотоциклет. И никога нямаше да го стори.

С крайчеца на окото си зърна отляво нещо червено и когато погледна нататък, в гърдите му припламна радост от срещата с нещо познато. Далече отвъд полегатото нагорнище, засадено с детелина и тимотейка, се извисяваше голям червен хамбар с белосана куличка — дори от това разстояние се виждаше как блести ветропоказателят над нея. Изглеждаше съвършено непроменен. Дали пък нещата нямаше да потръгнат в крайна сметка? Сетне сградата изчезна зад дърветата.

Отклонението навлезе в околностите на Къмбърланд и гледката взе да става все по-позната. Мина по моста над Роял ривър, където като деца ловяха костури и дребни щуки. За миг между дърветата се мярнаха потрепващите къщурки на Къмбърланд Вилидж. В далечината стърчеше къмбърландската водна кула с изписания по стените й тлъст лозунг: „Нека озеленим Мейн.“ Леля Синди вечно се шегуваше, че някой трябва да добави отдолу: „донесете пари“.

Възбудата ставаше все по-силна и той увеличи скоростта, като се взираше напред, очаквайки да види указателя. И наистина, пет мили по-нататък от далечината изплува искрящото зелено табло, затрептяло в горещия въздух.

МЕСТЕН ПЪТ 12 — Джирусълъм’с Лот
ОКРЪГ КЪМБЪРЛАНД

Мрачното настроение го налегна изведнъж и радостта изгасна като жарава под влажен пясък. Бе свикнал с тия пристъпи откакто (името на Миранда се помъчи да изплува в съзнанието му и той го отблъсна към забравата) настанаха лошите времена; знаеше как да ги предотвратява, но този път скръбта бе връхлетяла с поразителна, свирепа мощ.

Какво се мъчеше да постигне с това завръщане към градчето, където бе изживял четири години от детството си, защо опитваше да си възвърне нещо безвъзвратно загубено? Каква ли магия очакваше да преоткрие по пътищата, където бе крачил като малко момче и където днес навярно всичко беше асфалтирано, оправено, изсечено и осеяно от туристите с боклуци и празни бирени кутии? Нямаше вече магия, ни черна, ни бяла. Всичко бе отлетяло по вятъра в оная нощ, когато мотоциклетът престана да се подчинява и жълтият камион отсреща растеше, растеше, а писъкът на жена му Миранда рязко секна завинаги, когато…

Разклонът се появи отдясно и за миг той се поколеба дали да не го отмине, да продължи към Чембърлейн или Люистън, да обядва там, сетне да завие и да поеме обратно. Но накъде? Към дома? Смешки. Ако някога бе имал дом, той се намираше тук. Макар и само за четири години, домът си оставаше негов.

Той натисна клаксона, намали скоростта и отклони Ситроена по рампата. На билото, където бе касата за пътна такса и рампата извеждаше към местен път 12 (по-близо до града той се превръщаше в Джойнтнър Авеню), Бен вдигна очи към хоризонта. Онова, което видя, го накара да натисне спирачката с все сила. Ситроенът закова на място, двигателят се задави и млъкна.

Дърветата, предимно борове и смърчове, пълзяха нагоре по полегатите източни възвишения и се сливаха в плътна стена нейде накрай света. Градчето не се виждаше. Само дърветата… и в далечината, сред извисените им корони, на фона на небето стърчеше островърхият двукрилен покрив на Марстъновия дом.

Бен гледаше като омагьосан. Противоречиви чувства се изписваха по лицето му и тутакси чезнеха като картинки в калейдоскоп.

— Още е там — прошепна на глас. — Боже мой.

Сведе очи към ръцете си. Бяха настръхнали.

2.

Нарочно бе заобиколил градчето, за да пресече Къмбърланд и после да навлезе в Сейлъм’с Лот откъм западната страна, по Бърнс Роуд. С изненада откри колко малко са се променили тия места. Няколко непознати къщи, две нови каменни кариери и досами края на града — някаква кръчма със скучното име „При Дел“. Повечето широколистни горички бяха изсечени. Но вехтият тенекиен указател все още сочеше пътя към сметището, а и самият черен път си беше все тъй осеян с ями и бабунки; хълмът Скулярд Хил надничаше в просеката на югоизток, по която се нижеха стълбовете на главния щатски далекопровод, фермата на Грифън също не бе мръднала, само дето си имаше по-голям хамбар. Бен се запита дали там още сами си бутилират млякото за продан. Някога върху етикета имаше усмихната крава, а над нея надпис: „Слънчево мляко от фермата на Грифън!“ Усмихна се. Сума ти слънчево мляко бе изпил заедно с царевичните пръчици в дома на леля Синди.

Зави надясно по Брукс Роуд, отмина портата от ковано желязо и ниската каменна стена около гробището Хармони Хил, после се спусна по стръмното надолнище и пое по отсрещния склон — склона, известен под името Марстънов хълм.

Най-горе дърветата се отдръпваха от пътя. Отдясно се виждаше центърът на града — така го бе зърнал и първия път. Отляво бе Марстъновият дом. Бен отби и слезе от колата.

Домът беше все същият. Ни най-малка разлика. Сякаш не бе минал и ден.

Избуялите из двора плевели и храсталаци закриваха старите напукани плочи на пътеката към верандата. В тревата пееха щурци, над тях скакалците описваха из въздуха хаотични параболи.

Фасадата на дома гледаше към града. Беше грамадна, порутена и крива, небрежно закованите прозорци й придаваха онзи зловещ вид, който след време придобиват всички необитаеми стари къщи. Боята отдавна се бе олющила и всички стени изглеждаха еднакво сиви.

Бури и ветрове бяха съборили доста керемиди, откъм запад покривът бе хлътнал под товара на някогашен снеговалеж и краят му стърчеше като уродлива гърбица. Върху дясната колона на входа висеше обрулена табела „Влизането забранено“.

Обзе го непреодолимо желание да закрачи по буренясалата пътека покрай щурците, които да подскачат около обувките му, да се изкачи на верандата и през цепките между хлабавите дъски да надникне във вестибюла или някоя от стаите. Може би и да провери предната врата. Ако се окаже отключена — да влезе.

Преглътна и се втренчи в къщата като хипнотизиран. Тя отвърна на погледа му с идиотско безразличие.

Тръгваш по коридора, вдъхваш мириса на влажна мазилка и прогнили тапети, а из дупките в стените шумолят мишки. Сигурно са останали още купища вехтории и можеш да вземеш нещичко, например преспапие и да го пъхнеш в джоба. После, към края на коридора, вместо да влезеш в кухнята, можеш да свърнеш наляво и да се изкачиш по стълбите, а под краката ти ще скърца мазилката, която с години се е ронила от тавана. Стъпалата са четиринайсет, точно четиринайсет. Но най-горното е малко, несъразмерно ниско, сякаш са го прибавили, за да избягнат фаталното число. След стълбата се озоваваш на площадка и гледаш по коридора към затворената врата в дъното. Крачиш срещу нея, виждаш я като на кино как расте, става все по-голяма, вече можеш да протегнеш ръка и да хванеш потъмнялата сребърна дръжка…

Обърна гръб на къщата и дъхът излетя от гърлото му със сухо, сламено свистене. Не сега. По-късно, може би, но не сега. За момента му стигаше да знае, че всичко е още тук. Бе го дочакало. Подпря се с длани върху предния капак на колата и огледа града. Там можеше да открие кой се занимава с Марстъновия дом и евентуално да го наеме. От кухнята би излязъл сносен работен кабинет, а приемната щеше да пригоди за спалня. Но в никакъв случай нямаше да се качва горе.

Освен, ако му се наложеше.

Седна в колата, включи двигателя и подкара надолу към Джирусълъм’с Лот.

ВТОРА ГЛАВА
СЮЗЪН (I)

1.

Както си седеше на пейката в парка, той усети, че девойката го наблюдава. Беше много красива, с копринен шал върху пшенично русата коса. В момента четеше книга, но на пейката до нея имаше скицник и въгленов молив. Бе 16 септември, първият училищен ден, и в парка като по чудо нямаше и помен от най-пакостливите обществени елементи. Оставаха само майки с невръстни дечица, неколцина старци край паметника на загиналите във войната, и тази девойка под шарената сянка на престарелия бряст.

Тя срещна погледа му. По лицето й се изписа изненада. Сведе очи към книгата; пак го погледна и понечи да стане; едва не се отказа в последния момент; стана; отново седна.

Бен се изправи и тръгна към нея, също с книга в ръка — евтино каубойско романче.

— Здравейте — любезно изрече той. — Познаваме ли се?

— Не — каза тя. — Тоест… вие сте Бенджамън Миърс, нали така?

— Съвършено вярно — отвърна той и въпросително вдигна вежди.

Тя се разсмя нервно; не посмя да го погледне в очите, само за кратък миг се опита да разгадае изражението му. Очевидно нямаше навика да разговаря с непознати в парка.

— Мислех, че ми се привижда.

Тя повдигна книгата от скута си. Пред погледа на Бен се мярна печатът, ударен отстрани върху ръбчетата на страниците — „Общинска библиотека на Джирусълъм’с Лот“. Беше вторият му роман, „Въздушен танц“. Момието посочи задната корица с негова снимка отпреди четири години. Лицето изглеждаше хлапашко и ужасно сериозно, с очи като черни диаманти.

— От такива незначителни случайности са се зараждали цели династии — каза той и макар че го бе подхвърлил на шега, изречението увисна между тях като уж небрежно изречено пророчество.

Нейде зад гърба му едва проходили дечица въодушевено щъпукаха из плиткото басейнче, а някаква майка се караше на Роди да не люлее сестричката си толкова високо. Това не пречеше на сестричката да излита с развяна рокличка все по-нагоре, право към небето. Години по-късно щеше да си спомня този миг като че нечия ръка бе отрязала специално за него тъничък резен от тортата на времето. Ако между двама души не припламне нещичко, подобен миг просто потъва из вехтошарските складове на паметта.

Сетне тя се разсмя и му подаде книгата.

— Ще ми дадете ли автограф?

— Върху библиотечна книга?

— Ще им купя друга за подмяна.

Той извади от джоба на пуловера автоматичен молив, отвори книгата на титулната страница и запита:

— Как се казвате?

— Сюзън Нортън.

Бързо, без да мисли, Бен написа: „На Сюзън Нортън, най-красивото момиче в парка. С обич и уважение, Бен Миърс“. Най-отдолу отривисто добави датата.

— Сега ще трябва да я откраднете — каза той, докато връщаше книгата. — Уви, „Въздушен танц“ отдавна е разпродадена.

— Ще я потърся от някой букинист в Ню Йорк. — Тя се поколеба и този път си позволи да го погледне в очите. — Книгата е страхотна.

— Благодаря. Колкото пъти я взема да хвърля едно око, все се чудя как изобщо стигна до печат.

— Често ли я взимате?

— Честичко, обаче се мъча да отвикна.

Тя се усмихна широко, после двамата се разсмяха и всичко стана по-естествено. След време той щеше да размишлява колко лесно, колко гладко са се развили нещата. И мисълта щеше да го тревожи. Тя пораждаше друга представа за съдбата — не сляпа, а с великолепно зрение (0,00 диоптра), и при това твърдо решена да смели безпомощните простосмъртни под мелничарските камъни на вселената, за да омеси от тях някакъв непостижимо загадъчен хляб.

— Чела съм и „Дъщерята на Конуей“. Много ми хареса. Сигурно са ви проглушили ушите с такива приказки.

— Чувам ги поразително рядко — призна си той. Миранда също харесваше „Дъщерята на Конуей“, но повечето му приятели по кафенетата предпочитаха да се въздържат от коментари, а критиците почти единодушно оплюха романа. Е, това е то критиката. Не ти признават сюжета, а пък останалото си е чист онанизъм.

— Е, на мен ми харесва.

— Четохте ли последната книга?

— Коя, „Продължавай, каза Били“ ли? Още не съм. Мис Кугън от дрогерията разправя, че била доста неприлична.

— По дяволите, книгата е едва ли не пуританска — възрази той. — Езикът е грубоват, но щом пишеш за неуки селски момчета, не можеш да… слушайте, може ли да ви почерпя един сладолед или нещо подобно? Тъкмо ми се е приял сладолед.

Тя отново се вгледа изпитателно в очите му. После се усмихна от сърце.

— Дадено. Идвам с удоволствие. При Спенсър сладоледът е великолепен.

Така започна всичко.

2.

— Онова там мис Кугън ли е?

Бен зададе въпроса шепнешком. Гледаше към една висока, суховата жена с червена найлонова наметка върху бялата престилка. Косата й беше боядисана в синьо и грижливо навита на ситни стъпаловидни къдрици.

— Тя е. Всяка седмица в четвъртък вечер се запътва към библиотеката с количка за пазаруване. Поръчва тонове книги и направо вбесява мис Старчър.

Двамата седяха на червени кожени табуретки до автомата за сода. Той пиеше шоколадов сироп, тя — ягодов. Спенсър обслужваше и местната автогара, тъй че от местата си двамата можеха да надникнат през старомодното сводесто гише към чакалнята, където самотен младеж в синя униформа на военен пилот седеше унило с куфарче между краката.

— Накъдето и да отива, май не му се ще да стигне там, нали? — подхвърли момичето, като видя накъде гледа Бен.

— Свършва му отпуската, предполагам.

Сега ще ме пита дали съм бил в армията, помисли той. Но чу съвсем друго:

— Някой ден и аз ще хвана автобуса в десет и трийсет. Сбогом, Сейлъм’с Лот. Сигурно няма да изглеждам по-весела от онова момче.

— Закъде?

— За Ню Йорк навярно. Да разбера дали мога все пак сама да се оправям в тоя живот.

— Какво не ти харесва тук?

— В Лот ли? Обичам го. Само че нашите, нали разбираш. Все ще ги усещам как ми надничат през рамото. Много тъпо. Пък и Лот всъщност не предлага кой знае какви шансове за амбициозни млади госпожици.

Тя сви рамене и приведе глава да смукне от сламката. Шията й беше дълга, с изящни мускули под летния загар. През пъстрата щампована рокличка личеше, че има хубава фигура.

— Каква работа ще търсиш?

Тя отново сви рамене.

— Имам диплома от Бостънския университет… право да си кажа, едва ли струва колкото хартията, на която е отпечатана. Първа специалност изкуствознание, втора — английски. Стандартната комбинация. Безспорен претендент за категорията „образован идиот“. Не ме бива даже един кабинет да обзаведа. Някои от съученичките ми в гимназията вече са си уредили топлинки секретарски местенца. Аз лично не можах да стигна по-горе от машинописа.

— И какво ти остава?

— О…, може би някое издателство — неопределено отвърна тя. — Списание… или рекламна агенция, да речем. Все ще им трябва човек, който може да рисува по поръчка. Аз мога. Имам цяла папка с рисунки.

— А предложения имаш ли? — сдържано се осведоми той.

— Не… не. Но…

— Не бива да тръгваш за Ню Йорк без предложения — каза Бен. — Повярвай ми. Ще ти се изпокъсат обувките от обикаляне.

Тя се усмихна смутено.

— Е, ти сигурно най-добре знаеш.

— Пласирала ли си някоя картина по тия места?

— О, да. — Изведнъж тя се разсмя. — Най-голямата ми сделка до днес е със „Синекс корпорейшън“. Откриха в Портланд новото кино с три салона и купиха наведнъж дванайсет картини за фоайето. Дадоха ми седемстотин долара. Веднага си изплатих колата.

— В Ню Йорк би трябвало да наемеш хотелска стая за около седмица — каза той — и да заблъскаш с папката по вратите на всяка срещната редакция и издателска къща. Уреди си срещите шест месеца предварително, та редакторите и служителите да нямат никакви ангажименти за часа. И, за Бога, недей просто да залагаш на големия град.

— Ами ти? — запита тя, като остави сламката и загреба лъжичка сладолед. — Какво правиш в цветущата община Джирусълъм’с Лот, щата Мейн, население триста души?

Той вдигна рамене.

— Мъча се да напиша роман.

Тя моментално пламна от възбуда.

— В Лот? За какво се разказва? Защо тук? Ти да не би…

Той я изгледа сериозно.

— Ще се окапеш.

— Ще се…? Ох, вярно. Извинявай. — Тя избърса със салфетка столчето на чашата. — Слушай, нямах намерение да ти се бъркам. По принцип не съм бъбрива.

— Няма защо да се извиняваш — каза той. — Всички писатели обичат да говорят за книгите си. Нощем в леглото понякога си представям как сам си правя интервю за „Плейбой“. Има да чакам. Там представят писатели само ако студентите си падат по тях.

Младият пилот бе станал от пейката. Край тротоара отвън изпъшкаха въздушните спирачки на автобуса.

— Като хлапе живях четири години в Сейлъм’с Лот. Горе, на Бърнс Роуд.

— Бърнс Роуд ли? Сега там няма нищо освен Блатата и едно малко гробище. Наричат го Хармони Хил.

— Живеех при леля Синди. Синтия Стуънс. Нали разбираш, татко почина, а пък мама имаше… е, нещо като нервна криза. Тъй че ме прати при леля Синди, докато си стъпи на краката. Около месец след големия пожар леля Синди ме качи в автобуса и се прибрах в Лонг Айлънд при мама. — Той погледна отражението си в огледалото зад автомата за сода. — Плаках в автобуса след раздялата с мама, плаках и когато отпътувах от леля Синди и Джирусълъм’с Лот.

— Родена съм в годината на пожара — каза Сюзън. Проспала съм най-голямото събитие в историята на града, мътните да го вземат.

Бен се разсмя.

— Значи си с около седем години по-възрастна, отколкото ми изглеждаше в парка.

— Наистина ли? — Изглеждаше поласкана. — Благодаря… ако не се шегуваш. Къщата на леля ти сигурно е изгоряла.

— Да — каза той. — Онази нощ е един от най-ясните ми спомени. Няколко души с пръскачки на гръб почукаха на вратата и казаха, че трябва да се махаме. Беше много вълнуващо. Леля Синди се щураше насам-натам, сбираше покъщнина и я товареше в стария си хъдсън. Господи, каква нощ.

— Беше ли застрахована?

— Не, но живеехме под наем, пък и успяхме да натоварим в колата почти всичко ценно, освен телевизора. Как ли не се мъчихме, обаче така и не го мръднахме от пода. Беше марка „Видео Кинг“, с осемнайсет сантиметра екран и увеличително стъкло. Жива мъка за очите. Не беше кой знае каква загуба, и без това хващахме само един канал — кънтри музика, земеделски вести и Кити клоунът.

— А сега се връщаш да пишеш книга — учудено промълви тя.

Бен не отговори веднага. Отсреща мис Кугън отваряше кашончета цигари и подреждаше пакетите по рафтовете зад касата. Аптекарят мистър Лабри лениво се туткаше зад високия тезгях като заскрежен призрак. Униформеният хлапак стоеше край вратата на автобуса и чакаше шофьорът да се върне от тоалетната.

— Да — каза Бен. Изви глава и за пръв път я погледна право в лицето. Беше много красива, с искрени сини очи и високо, гладко, загоряло чело. — Тук ли е минало детството ти? — запита той.

— Да.

Той кимна.

— Тогава разбираш. Бил съм хлапе в Сейлъм’с Лот и за мен в този град още витаят духове. Когато се връщах насам, едва не отминах разклона, защото се боях, че няма да е същото.

— Тук нищо не се променя — каза тя. — Почти нищо.

— С децата на Гарднър често играехме на война из Блатата. Бяхме пирати край вировете на Роял Ривър. В парка играехме на криеница и бой за знамето. След като напуснах леля Синди, двамата с мама доста обикаляхме и на места никак не беше сладко. Тя се самоуби когато бях на четиринайсет, но вълшебството се бе оронило от душата ми много преди това. И ако оставаше нещичко, то бе тук. Още е тук. Градът не се е променил кой знае колко. Погледнеш ли Джойнтнър Авеню, то е като да гледаш през късче тънък лед — късче ноемврийски лед от ръба на общинския водоем, само трябва да се отчупва внимателно — гледаш през него към детството си. Всичко е размито и мъгляво, на места съвсем се губи, но все още го има.

Той млъкна изумен. Бе произнесъл цяла реч.

— Говориш точно като в книгите си — благоговейно прошепна момичето.

Бен се разсмя.

— Не помня друг път да съм казвал нещо подобно. Поне на глас.

— Как живя, след като майка ти… след нейната смърт?

— Мотах се — отсече той. — Яж си сладоледа.

Тя послушно пое лъжичката.

— Не всичко е същото — каза Сюзън след малко. — Мистър Спенсър почина. Помниш ли го?

— Естествено. Всеки четвъртък вечер леля Синди идваше да пазарува в магазина на Кросън и ме пращаше тук за билково пиво. По онова време все още го варяха — истинско рочистърско билково пиво. Даваше ми кърпичка с петаче във възела.

— А по мое време струваше десет цента. Помниш ли какво повтаряше мистър Спенсър?

Бен се прегърби, изкриви пръсти като да страдаше от артрит и ъгълчето на устните му се сгърчи надолу.

— Пикочният мехур — изфъфли той. — Туй билково пиво ще ти съсипе мехура, момко.

Смехът й звънна под бавно кръжащите перки на вентилатора над главите им. Мис Кугън ги изгледа подозрително.

— Безпогрешно. Само че на мен ми казваше девойче.

Двамата се спогледаха развеселени.

— Слушай, ходи ли ти се на кино тая вечер? — запита той.

— Много.

— Къде ще е най-близко?

Тя се изкиска.

— Чак в Портланд. „Синекс“, където фоайето е украсено с безсмъртните картини на Сюзън Нортън.

— Че как иначе? Какви филми харесваш?

— Да е нещо напрегнато и да се гонят с коли.

— Дадено. Помниш ли кино „Нордика“? То беше тук, в града.

— Помня, разбира се. Затвориха го през 1968. Като ученичка ходех там с двамата си обожатели. Ако се случеше слаб филм, замеряхме екрана с кутии от пуканки. — Тя се засмя. — Обикновено филмите не струваха.

— Навремето пускаха разни вехти сериали — каза той. — „Живата ракета“. „Завръщането на живата ракета“. „Буйният Калахан и хаитянският бог на смъртта“.

— Било е преди да се родя.

— Какво стана с киното?

— Сега там е кантората за недвижими имоти на Лари Крокет — обясни тя. — Мисля, че ги съсипа лятното кино в Къмбърланд. И телевизията.

Помълчаха, всеки унесен в мислите си. Часовникът на автогарата показваше 10:45. После изрекоха едновременно:

— Ами помниш ли…

Спогледаха се, избухнаха в смях и този път мис Кугън ги огледа поотделно. Даже мистър Лабри надигна глава.

Поговориха още четвърт час, докато накрая Сюзън неохотно каза, че трябва да тича за покупки, но да, ще е готова към седем и половина. Когато си тръгнаха в различни посоки, двамата еднакво учудено си мислеха колко леко, естествено, случайно се бяха преплели пътищата им.

Без да бърза, Бен закрачи обратно по Джойнтнър Авеню и на пресечката с Брок Стрийт спря, за да хвърли разсеян поглед нагоре към Марстъновия дом. Спомни си, че големият горски пожар през петдесет и първа бе стигнал почти до двора на къщата, преди вятърът да смени посоката.

Може би трябваше да изгори, помисли той. Може би така щеше да е най-добре.

3.

Ноли Гардънър излезе от Общинската управа и седна стъпалата до Паркинс Джилеспи тъкмо навреме, за да види как Бен и Сюзън влизат заедно в магазинчето на Спенсър. Паркинс пушеше „Пал Мал“ и чистеше пожълтелите си нокти с джобно ножче.

— Тоя образ май бил писател, а? — запита Ноли.

— Ъхъ.

— Сюзи Нортън ли беше с него?

— Ъхъ.

— Става интересничко — каза Ноли и пъхна палци под войнишкия си колан. Върху гърдите му гордо проблесна звездата на помощник-шериф. Беше си я поръчал по пощата от едно детективско списание; общината не осигуряваше значки за доброволните помощници. Паркинс имаше звезда, но си я носеше в портфейла и Ноли все му се чудеше на акъла. Естествено, всички в Лот знаеха кой е полицаят, обаче традицията си е традиция, нали така? И отговорността си е отговорност. Щом станеш служител на закона, трябва да мислиш за тия неща. Ноли често мислеше за тях, макар че можеше да ги практикува само в свободното си време.

Ножчето на Паркинс се плъзна и сряза кожичката под нокътя на палеца му. Той тихо изруга.

— Мислиш ли, че наистина е писател, Парк?

— Ясна работа. Три книги има в библиотеката.

— Истински или измишльотини?

— ИЗМИШЛЬОТИНИ.

Паркинс прибра ножчето и въздъхна.

— На Флойд Тибитс хич няма да му допадне дето някакъв тип се разкарва с неговото момиче.

— Не са женени — каза Паркинс. — И тя е пълнолетна.

— На Флойд хич няма да му допадне.

— Не ми пука — каза Паркинс. — Ако му е толкова криво, нека си дриска в шапката или да я обърне наопаки.

Той изгаси цигарата върху стъпалото, извади кутийка от бонбони, сложи фаса вътре и прибра кутийката в джоба си.

— Къде живее тоя писател?

— В пансиона на Ева. — Паркинс огледа внимателно срязаната кожичка. — Онзи ден беше горе да оглежда Марстъновия дом. Странна физиономия имаше.

— Странна ли? Какво имаш предвид?

— Странна и толкоз. — Паркинс пак извади цигари. Слънцето приятно напичаше лицето му. — После отиде при Лари Крокет. Искаше да наеме къщата.

— Марстъновата къща?

— Ъхъ.

— Абе, тоя да не е смахнат?

— Кой го знае. — Паркинс прогони една муха от лявото си коляно и я погледна как отлита с бръмчене: в ясното утро. — Напоследък старият Лари Крокет си има доста работа. Разправят, че успял да продаде „Старото корито“. Още преди време, ама си траел.

— Какво, продал оная вехта автоматична пералня?

— Ъхъ.

— Че на кого му е притрябвала?

— Де да знам.

— Е, добре: — Ноли стана и оправи колана си. — Мисля да пообиколя града.

— Няма да е зле — каза Паркинс и запали цигара.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, мисля да поседя още малко.

— Окей. Пак ще намина.

Ноли слезе по стъпалата, като се питаше (не за пръв път) кога ли най-сетне Паркинс ще реши да се пенсионира, та той, Ноли, да поеме работата изцяло. Как, за Бога, може човек да воюва срещу престъпленията, като седи по цял ден пред Общинската управа?

Паркинс го изпроводи с поглед и усети, че му поолеква. Ноли беше свястно момче, но ужасно се натягаше. Извади джобното ножче, отвори го и пак се зае с ноктите си.

4.

Джирусълъм’с Лот бе влязъл в състава на федерацията през 1765 година (два века по-късно градчето отпразнува юбилея с фойерверки и карнавално шествие в парка; една бомбичка подпали костюма на малката Деби Фористър, облечена като индийска принцеса, а Паркинс Джилеспи трябваше да прибере на топло шестима младежи за буйство в нетрезво състояние), цели петдесет и пет години преди Мейн да бъде обявен за щат в резултат на Мисурийското споразумение.

Необичайното си име дължеше на една съвсем прозаична случка. Сред първите заселници в областта имало навъсен дългунест фермер на име Чарлс Белнап Танер. Той отглеждал свине и нарекъл най-голямата Йерусалим. Един ден както ги хранел, Йерусалим се измъкнала от кочината, избягала в близката гора и подивяла. Години наред след случката Танер пъдел децата от имота си, като се привеждал през стобора и грачел зловещо: „Да н’сте припарили до онзи ми ти Йерусалимски парцел у гората, че ви ойдоха и коремите, и червата!“ Предупреждението се запомнило, а заедно с него и името. Това не доказва кой знае какво, освен може би, че в Америка дори и една обикновена свиня има право да претендира за безсмъртие.

Главната улица, известна първоначално като Портландски пощенски път, получила през 1896 година името на Илайас Джойнтнър. Въпросният джентълмен, член на Долната камара в течение на шест години (повече не успял, защото починал от сифилис малко след като навършил петдесет и осем), беше що-годе най-приемливата знаменитост и гордост на Лот, ако не се броят свинята Йерусалим и Пърл Ан Бътс, която през 1907 избягала в Ню Йорк и се включила в трупата на Зигфелд.

Брок Стрийт пресичаше Джойнтнър Авеню под прав ъгъл и точно по средата, а самото градче беше почти кръгло (посплескано само откъм изток, където го ограничаваше лъкатушната Роял Ривър). На картата двете главни улици бяха съвсем като кръст в оптически мерник.

Северозападната четвъртинка на мерника се заемаше от Северен Джирусълъм, най-гористата част на града. Смятаха тия места за възвишения, макар че едва ли биха изглеждали особено високи за когото и да било, освен за някой пришълец от равнините на Средния Запад. Морните изветрели хълмове, прорязани от стари дърварски пътища, слизаха полегато към града и на последното било стърчеше Марстъновият дом.

Североизточната четвъртинка беше предимно равна и открита, там се простираха ливади, засяти с люцерна и тимотейка. Пресичаше я Роял Ривър — стара река с широки, равни брегове. Тя минаваше под дървеното мостче на Брок Стрийт и продължаваше на север с плоски, искрящи дъги, докато достигне северните предградия, където под тънкия слой почва се криеше яка гранитна скала. За милиони години водите бяха прерязали там петнайсетметрова пропаст. Хлапетата я наричаха Пиянската дупка, тъй като преди няколко години Томи Ратбун, непрокопсаният брат на Върдж Ратбун, бе цамбурнал долу, търсейки къде да се облекчи. Макар да се вливаше в замърсената от промишлени отпадъци река Андроскогин, Роял Ривър никога не бе страдала от замърсяване. Единствената промишленост, с която можеше да се похвали Лот, бе отдавна затворената дъскорезница. През летните месеци беше нормално да видиш въдичари по моста на Брок Стрийт. И рядко се случваше да си тръгнат недоволни.

Югоизточната четвъртинка беше най-красива. Там отново се надигаха възвишения, но вече без грозни обгорели дървета и опожарени поляни. Земите около Грифън Роуд бяха собственост на Чарлс Грифън, най-големият производител на мляко южно от Миканик Фолс; от хълма Скулярд Хил се виждаше как алуминиевият покрив на огромния му хамбар блести под слънчевите лъчи, сякаш праща някакви фантастични хелиографни сигнали. В района имаше още няколко ферми и множество къщи, закупени от работници и служители, които всеки ден пътуваха до Портланд или Люистън. През есенните дни човек можеше да застане навръх Скулярд Хил и вдъхвайки острия мирис на горящи стърнища, да гледа как камиончето на Доброволната пожарна команда чака да се намеси, ако стане някоя беля. Хората бяха запаметили урока от петдесет и първа.

В югозападната четвъртинка като крайградски астероиден пояс бе започнало нашествието на караваните и всичко свързано с тях: разнебитени автомобили на трупчета, люлки от вехти гуми и протрити въжета, лъскави бирени кутии покрай пътя, парцаливо пране на канапи между килнати върлини, тежка воня на небрежно изкопани септични ями. Тази местност се наричаше Завоят и къщичките из нея си бяха чисто и просто бараки, но почти над всяка стърчеше лъскава телевизионна антена, а вътре телевизорите бяха цветни, купени на кредит от магазина на Грант или Сиърс. Обикновено дворовете на бараките и караваните бяха пълни с дечурлига, играчки, камионетки, моторни шейни и мотоциклети. Някои фургони изглеждаха добре поддържани, но в повечето случаи стопаните не си правеха труда да чистят. Наоколо човек затъваше до коляно в глухарчета и вещинска трева. Малко извън града, където Брок Стрийт се превръщаше в Брок Роуд, бе кръчмата „При Дел“, където всеки петък свиреше рок-състав, а в събота — джазов оркестър. Заведението беше възстановено след пожар през 1971. Повечето юначаги от центъра редовно отскачаха насам с приятелките си да пийнат по една бира или да развъртят юмруци.

Телефонните линии имаха по два, четири, понякога и шест деривата, тъй че хората лесно намираха с кого да си побъбрят. В малките градчета скандалът винаги къкри върху ъгълчето на печката, като тенджерата с фасул на леля Синди. Най-много скандали узряваха из Завоя, но от време на време в общинската тенджера хлътваше за подправка и някоя малко по-свястна личност.

Всички важни въпроси се решаваха от общоградско събрание и макар че от 1965 година се говореше за преминаване към градски съвет с шестмесечен финансов отчет, идеята още не бе спечелила популярност. Градчето не растеше чак толкова бързо, че старите обичаи да се превърнат в сериозна пречка, само някои от новодошлите вдигаха очи към небето в безмълвно отчаяние от тромавата персонална демокрация. Властта се олицетворяваше от тричленна градска управа, общински полицай, църковен благотворителен надзирател, градски деловодител (за да си регистрира колата, човек трябваше да излезе далеч извън града по Тагарт Стрийм Роуд и да се пребори с двете зли кучета, които свободно беснееха из двора му) и училищен инспектор. Доброволната пожарна команда получаваше всяка година символично възнаграждение от триста долара, но всъщност си беше клуб за стари ергени и пенсионери. Наесен те си намираха забавление с горящите стърнища, а през останалата част от годината редовно се събираха на приказка около пожарната кола. Отдел по комунално благоустройство не съществуваше поради липсата на общински водопровод, газопровод, канализация и електроснабдяване. Щатската високоволтова линия пресичаше града по диагонал от северозапад на югоизток и стълбовете отваряха през гората чудовищна просека, широка цели петдесет метра. Един от тях стърчеше край Марстъновия дом като марсиански пришълец на стража.

Сейлъм’с Лот черпеше познанията си за войни, пожарища и правителствени кризи главно от телевизионния коментар на Уолтър Кронкайт. Е, момчето на Потър бе загинало във Виетнам, а синът на Клод Бауи се върна с изкуствен крак — настъпил противопехотна мина — обаче му намериха работа в пощата като помощник на Кени Данлис, тъй че с него всичко беше наред. Напоследък хлапаците си пускаха дълги коси и не се сресваха прилично като някога, но вече не им обръщаха внимание. Когато в Областната гимназия отмениха носенето на униформа, Аги Корлис прати писмо до къмбърландския „Бележник“, ала тя и без това си им пишеше всяка седмица, предимно за бедите от алкохола и чудото да приемеш от сърце Христос като свой личен спасител.

Някои от хлапетата се забъркваха с наркотици. Франк, момчето на Хорас Килби, стигна през август чак до съдията Хукър и бе глобен петдесет долара (съдията се съгласи да го изчака, докато припечели от разнасяне на вестници), но с пиенето имаше повече ядове. Откакто възрастовата граница за продажба на алкохол слезе на осемнайсет години, сума ти дечурлига киснеха при Дел. После пияни-заляни тътреха подметки по асфалта, сякаш искаха да му добавят гумено покритие, а от време на време някой се претрепваше. Като Били Смит, дето налетя върху едно дърво на Дийп Кът Роуд със сто и петдесет километра в час и загина заедно с приятелката си Лавърн Дюб.

Но ако не се брояха тези дребни изключения, познанията на градчето за мъчителните американски проблеми бяха чисто академични. Тук ритъмът на времето бе друг. Нищо непристойно не можеше да се случи в подобно спретнато градче. Другаде — да, но не и тук.

5.

Ан Нортън тъкмо бе захванала да глади, когато дъщеря й нахълта с торба покупки, тикна под носа й задната корица на някакво книжле със снимката на костелив младеж и заговори като картечница.

— Я свали малко оборотите — рече Ан. — Намали звука на телевизора и казвай, каквото има за казване.

Сюзън взе думата на Питър Маршал, който раздаваше хилядарки в „Холивудски квадрати“, и разказа на майка си за срещата с Бен Миърс. В хода на повествованието мисис Нортън се постара да запази спокойствие и да кима заинтересовано въпреки жълтите предупредителни лампички, които припламваха в съзнанието й всеки път щом Сюзън споменаваше нови момчета… всъщност вече мъже, помисли тя, макар че не бе лесно да приеме Сюзън за чак толкова пораснала, та да ходи с мъже. Днес обаче светлинките бяха малко по-ярки от друг път.

— Звучи много вълнуващо — каза тя и сложи върху дъската следващата риза на съпруга си.

— Беше страхотно любезен — каза Сюзън. — И не се преструваше.

— Ооох, краката ми — въздъхна мисис Нортън. Остави ютията изправена, изтръгвайки от нея злобно съскане, после седна на люлеещия се стол до панорамния прозорец. Взе пакет „Парламент“ от масичката за кафе, измъкна цигара и запали. — Сигурна ли си, че е порядъчен човек, Сюзи?

Сюзън се усмихна малко извинително.

— Разбира се, че съм сигурна. Прилича на… о, не знам — на преподавател в колеж или нещо подобно.

— Разправят, че Лудия Бомбаджия приличал на градинар — замислено отвърна мисис Нортън.

— Миши пръдни са тия приказки — весело заяви Сюзън. Знаеше, че с този израз непременно ще я раздразни.

Майка й протегна ръка.

— Дай да видя книгата.

Сюзън я подаде и изведнъж си спомни сцената на хомосексуално изнасилване в главата за затвора.

— „Въздушен танц“ — унесено промърмори Ан Нортън и запрелиства страниците.

Сюзън примирено я зачака да свърши. Щеше да направи книгата на баница. Винаги така ставаше.

Прозорците бяха отворени и ленивият предобеден ветрец полюшваше завеските в кухнята — мама упорито я наричаше трапезария като че живееха в луксозна резиденция. Къщата беше хубава, през зимата се затопляше трудничко, но пък лете ставаше прохладна като пещера. Изградена бе на полегатия наклон над края на Брок Стрийт и от панорамния прозорец се откриваше гледка чак до центъра на града. Изгледът беше приятен, а през зимата ставаше направо великолепен с просторните равнини от искрящ недокоснат сняг и смалените от далечината здания, чиито прозорци хвърлят надолу правоъгълници жълта светлина.

— Май съм чела рецензия за тая книга в портландския вестник. Не беше много ласкава.

— На мене ми харесва — упорито заяви Сюзън. — И той ми харесва.

— Може пък и Флойд да го хареса — небрежно подхвърли мисис Нортън. — Трябва да ги запознаеш.

Сюзън усети истински изблик на гняв и това я стресна. Беше си мислила, че между тях двете вече са отминали и последните остатъци от възпитателните бури, но ето, че пак се започваше. Отново подхващаха старото сражение: нейната личност срещу майчиния опит и мироглед, всичко омотано като в старо раздърпано плетиво.

— Вече сме разговаряли за Флойд мамо. Знаеш, че ама нищо сериозно.

— Във вестника пишеше, че имало и някакви много, неприлични затворнически сцени. Момчета да лягат с момчета.

— О, майко, за Бога!

Сюзън се пресегна и взе една цигара.

— Няма какво да споменаваш Бога — невъзмутимо отвърна мисис Нортън.

Тя върна книгата и тръсна дългата пепел от цигарата си в керамичния пепелник с форма на риба. Бяха й го подарили приятелките от дамския клуб и Сюзън от край време изпитваше към него някаква неопределена (досада. Имаше нещо извратено в това да си тръскаш цигарата в устата на костур.

— Ще прибера покупките — реши тя и се изправи.

Мисис Нортън тихо добави:

— Исках само да кажа, че ако ще се жените с Флойд Тибитс…

Накипялото раздразнение се изля в познатия пристъп на гняв.

— Откъде, за Бога, си си втълпила тая идея? Казвала ли съм ти някога нещо подобно?

— Смятах, че…

— Погрешно си смятала — заяви Сюзън разпалено и не съвсем искрено. Но от няколко седмици чувствата й към Флойд наистина охладняваха постепенно.

— Смятах, че когато година и половина се срещаш с едно и също момче — продължаваше майка й кротко и неумолимо, — значи нещата трябва да са стигнали по-далеч от кроткото ръкостискане.

— С Флойд сме нещо повече от приятели — равнодушно се съгласи Сюзън.

Да те видя как ще изтълкуваш това, помисли тя. Неизреченият разговор увисна във въздуха помежду им.

Спала ли си с Флойд?

Не е твоя работа.

Какво изпитваш към този Бен Миърс?

Не е твоя работа.

Ами ако хлътнеш по него и сториш някоя глупост?

Не е твоя работа.

Обичам те, Сюзи. Двамата с татко ти те обичаме.

И за това нямаше отговор. Нямаше и нямаше. Тъкмо затова трябваше да избяга в Ню Йорк — или където и да било. В крайна сметка винаги се сблъскваше с безмълвните барикади на тяхната обич, непреодолими като стени на тапицирана килия. Обичта им бе искрена и това осуетяваше всякакви логични спорове, изпразваше от смисъл всичко станало досега.

— Добре — тихо промълви мисис Нортън. Изгаси цигарата си върху устната на костура и пусна фаса в корема му.

— Качвам се горе — каза Сюзън.

— Качвай се. Може ли да прочета книгата, като я свършиш?

— Ако ти се чете.

— Бих искала да се запозная с него.

Сюзън разпери ръце и вдигна рамене.

— Ще закъснееш ли довечера?

— Не знам.

— Ако се обади Флойд Тибитс, какво да му кажа?

Отново я обзе гняв.

— Кажи му, каквото искаш. — Тя помълча. — Все едно, ще му разправиш всичко.

— Сюзън!

Тя пое нагоре по стъпалата, без да поглежда назад.

Мисис Нортън си остана на място, зареяла невиждащ поглед към града. Отгоре долетяха стъпките на Сюзън, после изтракаха крачетата на статива.

Стана от стола и отново се захвана да глади. Когато реши, че Сюзън се е вглъбила в рисуването (макар че не позволяваше на тази мисъл да изплува от дъното на съзнанието й), тя отиде до телефона в трапезарията и се обади на Мейбъл Уъртс. В хода на разговора спомена уж между другото, че според Сюзън в града бил пристигнал прочут писател, а Мейбъл презрително изсумтя и рече, че сигурно става дума за онзи, дето е написал „Дъщерята на Конуей“, мисис Нортън потвърди и Мейбъл заяви, че това не е никакво писане, ами чисто и просто порнография. Мисис Нортън запита дали е отседнал в някой мотел или…

Оказа се, че е отседнал в пансиона на Ева — единственият хотел в градчето. Мисис Нортън усети, че й поолеква. Ева Милър беше почтена вдовица и не търпеше разни щуротии. Правилата й за достъпа на жени до стаите бяха кратки и ясни. Ако ти е майка или сестра, всичко е наред. Ако не — можете да поседнете в кухнята. Пазарлъци по правилото не се допускаха.

Петнайсет минути по-късно мисис Нортън остави слушалката, след като изкусно бе замаскирала основната цел с дребни клюки.

Сюзън, помисли тя, докато се връщаше към дъската за гладене. О, Сюзън, само доброто ти желая. Не го ли разбираш?

6.

Прибраха се от Портланд по шосе 295 и съвсем не беше късно — малко след единайсет часа. След портландските предградия разрешената скорост бе 90 километра и Бен караше умело, фаровете на ситроена прорязваха нощния мрак.

Двамата бяха изгледали филма с удоволствие, но и предпазливо, като хора, които усещат помежду си невидима граница. По някое време Сюзън се сети за въпроса на майка си и го повтори:

— Къде си отседнал? Под наем ли?

— Наех една стаичка на третия етаж в пансиона на Ева, на Рейлроуд Стрийт.

— Но това е ужасно! Горе жегата сигурно е хиляда градуса!

— Обичам жегата — каза той. — През лятото работя най-добре. Събличам се до кръста, пускам радиото и изпивам десетина бири. Напоследък изкарвам по десет страници на ден заедно с поправките. И наблюдавам из пансиона разни интересни чешити. А като свърша привечер и изляза на верандата да ме подухне ветрецът… райско блаженство.

— И все пак… — усъмни се тя.

— Мислех да наема Марстъновия дом — небрежно подхвърли Бен. — Даже ходих да питам как стоят нещата. Обаче е продаден.

— Марстъновият дом ли? — Тя се усмихна. — Нещо бъркаш.

— Няма грешка. Горе, на първия хълм северозападно от града. Близо до Брукс Роуд.

— Продаден? Че кой, за Бога…

— Тъкмо това се питах. Случвало се е да ми казват, че не съм редовен, но дори и аз мислех само да наема къщата. Агентът не пожела да разкрие името на купувача. Изглежда, че е дълбока и мрачна тайна.

— Може някакви пришълци от друг щат да са решили, че става за лятна резиденция — каза тя. — Които и да са, нямат ум за пет пари. Едно е да обновиш стара къща — аз самата с удоволствие бих опитала — но оная сграда вече не става за нищо. Развалина е откакто се помня. Бен, откъде ти е хрумнало да се заселиш там?

— Влизала ли си някога вътре?

— Не, но веднъж се хванах на бас и надникнах през прозореца. Ти влизал ли си?

— Да. Веднъж.

— Зловещо място, нали?

Настана мълчание и двамата се замислиха за Марстъновия дом. Този път спомените от детството не бяха обагрени в обичайната пастелна носталгия. Скандалът и насилието в старата къща датираха още отпреди раждането им, ала малките градчета имат дълга памет и с тържествен ритуал прехвърлят ужасите си от поколение на поколение.

Историята на Хъбърт Марстън и неговата съпруга Бърди беше единственото събитие в летописите на градчето, което да заслужава традиционното сравнение със „скелет в гардероба“. През двайсетте години Хъби бил президент на голяма автотранспортна компания в Нова Англия — според някои слухове най-изгодните операции на компанията се провеждали след полунощ и спомагали за прехвърляне на канадско уиски в Масачузетс.

През 1928 година, след натрупване на значително състояние, той се оттеглил заедно със съпругата си в Сейлъм’с Лот, а по време на Големия борсов крах една година по-късно загубил солидна част от богатството си (чиито точни размери не знаеше никой, дори и Мейбъл Уъртс).

През десетте години между рухването на борсата и възхода на Хитлер двамата съпрузи водели уединен отшелнически живот. Виждали ги само в четвъртък вечер, когато слизали до центъра да пазаруват. Тогавашният пощальон Лари Маклауд разправял, че получават четири ежедневника плюс „Сатърди ивнинг поуст“, „Ню оркър“ и някакво евтино фантастично списание, озаглавено „Амейзинг сториз“. Веднъж седмично пристигал чек от автотранспортната компания със седалище във Фол Ривър, щата Масачузетс. Лари се хвалел, че лесно разбрал за чека — просто прегъвал плика н надзъртал през прозорчето за адреса.

Точно Лари ги открил през лятото на 1939: Цели пет дни вестници и списания се трупали в пощенската кутия, докато накрая нямало къде да се натъпчат новите. Лари награбил целия куп и тръгнал по алеята с намереше да пъхне пощата между входната врата и мрежата против мухи.

Било насред август, тъкмо започвали горещините сочната зелена трева в двора на Марстън стигала до коляно. По дървената решетка западно от къщата буйно се виели стъблата на орловите нокти и едри пчели бръмчали безгрижно над уханните восъчнобели цветове. По онова време къщата все още изглеждала чудесно въпреки занемарената ливада и всички единодушно смятали, че Хъби е изградил най-приятния домв Сейлъм’с Лот, преди да се смахне.

Според легендата, която се предаваше със задъхан шепот на ужас при всяка поява на нова участничка в Дамския клуб, някъде към средата на алеята Лари надушил някаква воня като от развалено месо. Почукал на предната врата, но никой не се обадил. Надникнал през малкото прозорче и не различил нищо в гъстия сумрак. За свой късмет вместо да влезе направо, решил да заобиколи. Отзад вонята ставала още по-лоша. Лари побутнал задната врата, видял, че е отключена и пристъпил в кухнята. Бърди Марстън се валяла в ъгъла боса, с разперени крака. Половината й глава била отнесена от упор с куршум трийсет и шести калибър.

(„Мухи — неизменно изричаше в тази точка на разказа Одри Хърси със спокоен и авторитетен глас. — Лари разправяше, че кухнята гъмжала от мухи. Бръмчали насам-натам, кацали върху… нали ме разбираш, и пак излитали. Мухи“)

Лари Маклауд се завъртял и отпратил към града. Намерил тогавашния полицай Норис Варни и трима-четирима безделници, насядали в магазинчето на Кросън — не Милт Кросън, а баща му. Сред тях бил и Джаксън, по-големият брат на Одри. Всички поели обратно с шевролета на Норис и пощенската камионетка на Лари.

Дотогава никой от местните не бил стъпвал в къщата, тъй че всичко се превърнало в сензация. След като вълнението позатихнало, портландският вестник „Телеграм“ посветил на събитието обширна статия. Домът на Хъбърт Марстън бил същински рай за плъховете — невероятен хаос, толкова отрупан и претъпкан с вехти боклуци, че човек едва можел да се провре по тесните криволичещи проходи между вързопи пожълтели вестници и камари мухлясали приключенски книжлета. Предшественичката на Лорета Старчър успяла да изрови събраните съчинения на Дикенс, Скот и Мариат за Общинската библиотека на Джирусълъм’с Лот, където и до днес стояха по рафтовете.

Джаксън Хърси вдигнал един стар брой на „Сатърди ивнинг поуст“, прелистил го и извадил голям късмет. На всяка страница била грижливо залепена по една доларова банкнота.

Норис Варни пък открил колко му провървяло на Лари, че заобиколил отзад. Оръжието на престъплението било вързано за един стол и дулото сочело право към предната врата, на височината на гърдите. Ударникът бил вдигнат и спусъкът прикрепен с канап за дръжката на вратата.

(„А в цевта имало патрон — уточняваше Одри. Само едно дръпване и Лари щял да отлети към райските порти.“)

Срещали се и други, не чак толкова смъртоносни капани. Над вратата на трапезарията била закрепена двайсеткилограмова бала вестници. Едно от стъпалата на стълбата за втория етаж се крепяло на панти и само по чудо никой не си строшил крака. Скоро станало ясно, че Хъби Марстън не е бил просто смахнат, а чистопробен безумец.

Намерили го увиснал под гредата в последната стая на горния етаж.

(Някога Сюзън и нейните приятелки с ужас и наслада си предаваха слуховете, които бяха дочули от възрастните; Ейми Роуклиф си имаше къщичка за игри в задния двор, всички се заключваха вътре, седяха на тъмно, плашеха се взаимно с Марстъновия дом, който се бе превърнал в нарицателно още преди Хитлер да нахлуе в Полша, и повтаряха чутото от родителите, като го разкрасяваха усърдно със зловещи измислици. Дори и сега, осемнайсет години по-късно, тя усещаше как самата мисъл за Марстъновия дом като вълшебно заклинание връща ясната до болка картина — стиснали ръце, момиченцата седят в тъмната къщичка и Ейми изрича с призрачен шепот: „Цялото му лице било подуто, а пък почернелият език провисвал навън и мухите лазели по него. Тъй рече мама на мисис Уъртс.“)

— … къща.

— Какво? Извинявай.

С почти физическо усилие тя се завърна в настоящето. Бяха излезли от магистралата и се изкачваха по рампата към пътя за Сейлъм’с Лот.

— Казах, че е зловеща стара къща.

— Разкажи ми как си влязъл.

Той се засмя насила и включи дългите светлини. Двете пусти асфалтови платна се разстилаха право пред тях, оградени от борове и смърчове.

— Започна се като детска лудория. Може и да не е имало нищо повече. Не забравяй, беше през 1951 и хлапетата още не се бяха сетили да дишат лепило, тъй че трябваше да се занимават с нещо друго. Често играех с момчетата от Завоя, те сигурно отдавна са се преселили… на южния квартал още ли му казват Завоя?

— Да.

— Скитосвах с Дейви Баркли, Чарлс Джеймс — само че всички хлапета му викаха Сони, — Харолд Робърсън, Флойд Тибитс…

— Флойд ли? — сепна се тя.

— Да, познаваш ли го?

— Излизали сме заедно — каза Сюзън и от страх, че гласът й може да е прозвучал странно, побърза да добави: — И Сони Джеймс още си е тук. Има бензиностанция на Джойнтнър Авеню. Харолд Робърсън почина. Левкемия.

— Всички бяха с година-две по-големи от мене. Имаха си клуб. Таен, нали знаеш. Приемат се само Кръвожадни пирати с не по-малко от три препоръки. — Бе искал да го изрече шеговито, но под думите и до днес дращеше някогашната обида. — Аз обаче бях упорит. Нищо друго не исках от тоя свят, освен да съм между Кръвожадните пирати… е, поне през онова лято. Накрая кандисаха и казаха, че ще ме приемат, ако издържа изпитанието, което Дейви измисли начаса. Всички щяхме да се качим до Марстъновия дом, а от мен се очакваше да вляза и да изнеса нещо. Пиратска плячка.

Той се изкиска, но устата му бе пресъхнала.

— Какво стана после?

— Влязох през един прозорец. Къщата все още беше пълна с вехтории, макар да бяха минали дванайсет години. Вестниците бяха изнесени, сигурно по време на войната, но останалото си стоеше на мястото. В приемната имаше маса, а на нея — една от ония стъклени топки със снежен пейзаж… нали се сещаш? Вътре има къщичка и като я тръснеш, започва виелица. Прибрах я в джоба си, но не излязох. Исках наистина да покажа колко струвам. Затова тръгнах нагоре към стаята, където се е обесил.

— Боже мой — прошепна тя.

— Би ли ми извадила една цигара от жабката? Мъча се да ги откажа, но с тоя спомен няма как да не запаля.

Тя му подаде цигарата и той припали от запалката на таблото.

— Къщата вонеше. Нямаш представа как вонеше. На мухъл, на гнила тапицерия и още някакъв отвратителен мирис като от гранясало масло. Миришеше и на живи твари — плъхове, мармоти и кой знае още какви животни гнездяха из стените или дремеха в мазето. Жълт, влажен мирис. А аз, деветгодишно хлапе, се катерех по стълбата и бях готов да напълня гащите. Наоколо улягащите стени пукаха и чувах как се разбягват някакви животинки зад мазилката. През цялото време ми се струваше, че зад гърба ми отекват стъпки. Не смеех да се обърна — боях се, че ще видя как подир мен се тътри Хъби Марстън с почерняло лице и примка в ръката.

Той бе стиснал волана с всичка сила. Шеговитият тон се бе изпарил. Сюзън се постресна от невероятното напрежение на спомена. В меката светлина на таблото лицето му бе прорязано от дълги бръчки като лице на човек, който все не може да напусне някаква омразна страна и е принуден да броди из нея.

— На последното стъпало събрах кураж и изтичах по коридора към онази стая. Мислех да нахълтам вътре, да грабна нещо и оттам, сетне да си плюя на петите. Вратата в дъното беше затворена. Виждах я как идва все по-близо и по-близо, виждах, че пантите са поддали и долният й край опира в пода. Виждах дръжката, сребриста и малко потъмняла там, където са я докосвали с длани. Когато я дръпнах, долният край на вратата изскърца по дюшемето, сякаш пищеше заклана жена. Ако бях с всичкия си, сигурно щях незабавно да се врътна и да търтя да бягам. Но кръвта ми беше напомпана с адреналин, тъй че сграбчих дръжката с две ръце и дръпнах с все сила. Вратата се отвори изведнъж. А вътре Хъби висеше под гредата и тялото му се очертаваше като черен силует на фона на прозорците.

— О, Бен, недей… — нервно промърмори Сюзън.

— Не, истина ти казвам — настоя той. — Във всеки случай истината за онова, което е видяло едно деветгодишно момче и си го спомня като мъж двайсет и четири години по-късно. Хъби висеше там и лицето му съвсем не беше почерняло. Беше зелено. Подпухналите клепачи бяха затворени. Ръцете му — бледи… призрачни. И после той отвори очи.

Бен вдъхна дълбоко от цигарата и я изхвърли в мрака зад прозорчето.

— Тъй изпищях, че сигурно са ме чули на три-четири километра наоколо. Сетне побягнах. Изтъркалях се по половината стълба, скочих на крака, изхвръкнах през предната врата и отцепих към пътя. Момчетата ме чакаха цял километър по-долу. Едва тогава забелязах, че още стискам стъклената топка. Пазя я и до днес.

— Всъщност не вярваш, че си видял наистина Хъбърт Марстън, нали, Бен?

Сюзън с облекчение забеляза как далече отпред се появяват жълтите примигващи светлинки на градския център. След дълго мълчание Бен каза:

— Не знам. — Изрече го неохотно, през зъби, сякаш би предпочел да се съгласи и да приключи разговора. — Вероятно съм бил толкова възбуден, че всичко ми се е привидяло. А от друга страна, може и да има нещо вярно в идеята, че къщите поглъщат емоциите на своите обитатели и запазват нещо като… акумулаторен заряд. Може би определена личност, например личността на момче с разпалено въображение, успява понякога да подействува като катализатор на заряда и предизвиква чрез него активна проява на… на нещо. Не говоря за призраци. Имам предвид нещо като обемна психическа телевизия. Може би дори нещо живо. Ако предпочиташ — чудовище.

Тя запали една от неговите цигари.

— Както и да е, след това седмици наред заспивах само на светло, а и до днес ми се случва да сънувам как отварям онази врата. Налегнат ли ме тревоги, сънят се завръща.

— Ужасно.

— Не е ужасно — каза той. — Не особено, във всеки случай. Всички си имаме кошмари. — Той посочи с палец прелитащите край тях безмълвни задрямали къщи по Джойнтнър Авеню. — Понякога се чудя как ли още не са закрещяли стените от всички ужаси, които ни спохождат насън. — Помълча. — Ако не бързаш, ела при Ева да поседим на верандата. Не мога да те поканя вътре — правилникът го забранява — но ако ти се пие нещо за лека нощ, в хладилника имам две кутии кока-кола, а в стаята съм скътал малко бакарди.

— Тъкмо това ми трябваше.

Той зави по Рейлроуд Стрийт, изключи фаровете и спря на прашния паркинг зад пансиона. Задната веранда беше бяла с червени ивици по ръбовете и трите плетени кресла гледаха към Роял Ривър. Реката искреше като в сън. Наближаваше пълнолуние и късната лятна луна висеше сред дървесните корони на отсрещния бряг, очертавайки по водите сребърна пътека. Сред стихналия град откъм преливниците на бента долиташе приглушено бълбукане.

— Сядай. След малко ще се върна.

Той влезе и тихичко затвори зад гърба си мрежестата врата, а Сюзън се отпусна на едно от креслата.

Харесваше го, колкото и странен да изглеждаше. Не вярваше в любов от пръв поглед, макар да бе убедена, че ненадейната плътска страст (прикрита под невинното название „фатално привличане“) е доста често явление. И все пак той не бе от ония мъже, които вдъхновяват среднощни словоизлияния в тайния девически дневник, беше прекалено мършав за ръста си и доста бледен. Имаше унесено лице на книголюбец, а очите му рядко издаваха за какво мисли. А над всичко това — буйна черна грива, сресана сякаш с пръсти вместо с гребен.

И тази история…

Нито в „Дъщерята на Конуей“, нито във „Въздушен танц“ се долавяше намек за подобни нездрави настроения. Първата книга разказваше за дъщерята на свещеник, която избягва от къщи, попада в упадъчна среда и предприема дълго, безцелно пътешествие на автостоп из страната. Втората описваше историята на Франк Бъзи, избягал затворник, който започва нов живот като автомобилен механик в друг щат и в крайна сметка е заловен. И двете книги бяха умни, енергични, ала никъде не се мяркаше увисналата сянка на Хъби Марстън, отразена в очите на деветгодишно момче.

При тази мисъл тя откри, че очите й неволно са се устремили вляво от верандата, отвъд реката, където звездите чезнеха зад сянката на най-близкия хълм.

— Готово — раздаде се гласът на Бен. — Дано да ти хареса.

— Виж Марстъновия дом — каза тя.

Той погледна. Горе блещукаше светлинка.


7.

Отминаваше полунощ и чашите бяха празни; луната чезнеше зад хоризонта. Бяха разговаряли за това-онова, после настана мълчание и накрая Сюзън каза:

— Харесваш ми, Бен. Много.

— И ти ми харесваш. Изненадан съм, не, не това имах предвид. Спомняш ли си какви ги приказвах в парка? Всичко изглежда толкова ненадейно.

— Искам пак да се видим, ако и ти искаш.

— Искам.

— Само не прибързвай. Помни, че съм провинциално момиче.

Той се усмихна.

— Като в холивудска история. Но от хубавите. Сега навярно трябва да те целуна?

— Да — сериозно потвърди тя. — Мисля, че се полага.

Той се полюшваше в съседното кресло и без да спира равномерното движение, се приведе и притисна устни към нейните, ала без да търси езика й или да я докосва с ръка. Устните му бяха еластични, изпънати от едрите зъби, с лек вкус-аромат на ром и тютюн.

Тя също се залюля и движението превърна целувката в нещо ново. Допирът се засилваше и чезнеше — ту въздушен, ту плътен. Отпива от мен, помисли тя. Мисълта разпали в гърдите й потайна, невинна възбуда и тя прекъсна целувката, преди да се е увлякла.

— Оу! — възкликна Бен.

— Искаш ли да те поканя утре на вечеря? — попита тя. — Обзалагам се, че нашите ще се радват.

В безметежната наслада на този миг бе решила, че може и да поотстъпи в нещичко пред майка си.

— На домашна кухня?

— По-домашна няма накъде.

— Великолепно. Откакто се заселих тук, вечерям пред телевизора.

— Какво ще речеш за шест часа? В провинцията вечеряме рано.

— Разбира се. Чудесно. И като стана дума за дом, май вече е време да те откарам. Ела.

По пътя мълчаха, докато на възвишението отпред се появи лампата край вратата — майка й винаги я оставяше да свети, когато Сюзън закъсняваше.

— Чудя се кой ли е горе тази вечер — каза тя и се обърна към Марстъновия дом.

— Сигурно новият собственик — уклончиво отвърна Бен.

— Не ми приличаше на електрическа лампа — замислено промърмори тя. — Беше прекалено жълта и слаба. Газена, може би.

— Навярно не са имали време да възстановят инсталацията.

— Може и да си прав. Но ако имаха поне капчица здрав разум, щяха да се обадят на електротехниците, преди да се нанесат.

Бен не отговори. Бяха стигнали до алеята пред къщата.

— Бен — внезапно запита тя, — за Марстъновия дом ли е новата ти книга?

Той се разсмя и я целуна по носа.

— Късно става.

Тя се усмихна смутено.

— Не исках да ти се бъркам.

— Няма нищо. Може би друг път… по светло.

— Добре.

— Хайде, прибирай се, девойче. Утре в шест, нали?

Тя погледна часовника си.

— Днес в шест.

— Лека нощ, Сюзън.

— Лека нощ.

Тя слезе от колата и пъргаво изтича по пътеката към страничната врата, после се обърна и му махна с ръка, докато завиваше към града. Преди да влезе, вдигна от прага поръчката за млекаря и добави кисела сметана. Сметана и картофи на фурна — така вечерята щеше да е по-шик.

Постоя още минута, загледана към Марстъновия дом.

8.

В тясната стаичка Бен се съблече, без да пали лампата и се вмъкна гол под завивките. Добро момиче, първото свястно момиче, което срещаше, откакто бе загубил Миранда. Надяваше се, че не ще се поддаде на изкушението да я превърне в нова Миранда, би било болезнено за него и ужасно непочтено спрямо нея.

Отпусна тяло и постепенно се унесе. Малко преди да задреме, той се надигна на лакът и погледна през прозореца покрай ъгловатата сянка на пишещата машина и тъпичкото снопче изписани листове до нея. След огледа на няколко стаи бе помолил Ева Милър да му даде тъкмо тази, защото бе обърната право към Марстъновия дом.

Горе лампата още светеше.

Тази нощ старият сън го навести за пръв път, откакто бе пристигнал в Джирусълъм’с Лот — ярък, реалистичен като в онези страшни дни на самота след мотоциклетната катастрофа м гибелта на Миранда. Тичането по коридора, ужасният писък на дръпнатата врата, висящата фигура, която внезапно отваря страховити подпухнали очи, а той панически се обръща към вратата с кошмарно бавно движение като че гази в тиня…

И я открива заключена.